Ан Райс
Вампирът Виторио
Посвещение от Ан Райс
Този роман се посвещава на Стан, Кристофър, Мишел и Хауърд; на Росарио и Натрие; на Памела и Илейн, и на Николо.
ГЛАВА 1
КОЙ СЪМ АЗ, ЗАЩО ПИША И КАКВО ПРЕДСТОИ
Когато бях малък, сънувах ужасен сън. Сънувах, че държа в ръцете си отрязаните глави на по-малките си брат и сестра. Те бяха все така живи и безмълвни, с големи примигващи очи и зачервени бузи, а аз бях толкова ужасен, че не можех да промълвя и дума, подобно на тях самите.
Този сън се сбъдна.
Но никой няма да плаче за тях или за мен. Погребани са безименни под пет изминали столетия.
Аз съм вампир.
Името ми е Виторио и в момента пиша това в най-високата кула на разрушения замък на върха на планината, където съм се родил — в най-северната част на Тоскана, най-красивото кътче в самото сърце на Италия.
По всеобщо мнение аз съм забележителен вампир, притежаващ голяма власт, тъй като съм живял петстотин години след славните времена на Козимо де Медичи, и дори ангелите ще потвърдят моята сила, ако успеете да ги накарате да говорят. Проявете предпазливост по този въпрос.
Само че аз нямам нищо общо със „Сборището на словоохотливите“ — онази група странни романтични вампири, обитаващи града в южната част на Новия свят, Ню Орлиънс. Те вече са ви обсипали с толкова много хроники и разкази.
Не зная нищо за онези герои от зловещи събития, маскирани като художествена проза. Не зная нищо за техния примамлив рай сред блатата на Луизиана. На тези страници няма да откриете нови сведения за тях, а отсега нататък дори няма и да ги споменавам.
При все това те ме предизвикаха да напиша историята на своя произход — легендата на моето сътворение — и да изложа този епизод от живота си под формата на книга, която да представя пред широкия свят, така да се каже. Там тя би могла да попадне в случаен или преднамерен контакт с техните красиво издадени томове.
Столетията на вампирски живот прекарах в интелектуално и бдително бродене и учение, без да предизвиквам и най-малката опасност от страна на своя вид, и без да събуждам тяхното знание или подозрения.
Но това няма да бъде разказ за моите приключения.
Това, както казах, ще бъде историята на моя произход. Смятам, че в себе си тая откровения, които ще ви се сторят много оригинални. Вероятно, когато книгата ми бъде завършена и вече не ми принадлежи, ще поема своя път и ще се превърна в герой от този грандиозен roman-fleuve1, започнат от останалите вампири в Сан Франциско или Ню Орлиънс. Засега не мога да бъда сигурен, нито да се вълнувам от това.
Докато прекарвам спокойните си нощи тук, сред обраслите камъни на мястото, където бях толкова щастлив като дете, чиито зидове сега са порутени и обезформени, между трънливите къпинови храсти и благоуханни избуяли гори от дъб и кестен, се чувствам принуден да опиша онова, което ме сполетя, защото участта ми изглежда е била много по-различна от тази на всеки друг вампир.
Не винаги се подвизавам на това място.
Напротив, по-голямата част от времето си прекарвам в града, който за мен е кралица на всички градове — Флоренция, която обикнах в първия миг, щом я видях с детските си очи в годините, когато Козимо Старият управляваше лично своята могъща банка „Медичи“, макар да беше най-богатият човек в Европа.
В дома на Козимо де Медичи живееше великият скулптор Донатело, който ваеше фигури от мрамор и бронз, както и мнозина художници и поети, автори на магически произведения и творци на музика. Великият Брунелески, изработил купола на най-голямата църква във Флоренция, строеше още една катедрала за Козимо в онези дни, а Микелоцо не само реставрираше манастира „Сан Марко“, но и започваше изграждането на двореца на Козимо, който един ден щеше да стане известен в целия свят като Палацо Векио. Заради Козимо хората обикаляха цяла Европа, ровейки се из отдавна забравени прашни библиотеки в търсене на гръцките и римските класици, които неговите учени превеждаха на нашия роден италиански — езикът, който преди много години Данте бе дръзнал да избере за своята „Божествена комедия“.
И именно под покрива на Козимо, когато бях смъртно момче с многообещаващо бъдеще, видях — да, с очите си видях — величайшите гости от Трентския събор, дошли от далечна Византия, за да сложат край на разцеплението между Източната и Западната църква: папа Евгений IV от Рим, патриарха на Константинопол и самия император на Изтока, Йоан VIII Палеолог. Видях тези велики мъже да влизат в града сред ужасна буря от проливен дъжд, но въпреки това с неописуем блясък, видях ги и да се хранят на масата на Козимо.