Но това не е всичко. Сфорца трябваше да опази Милано от други хора, които искаха да го завладеят и се наложи Козимо да го подкрепи, в противен случай Франция щеше да ни нападне, или да се случи нещо по-лошо.
Всичко това беше много забавно, а както казах, още от ранна възраст аз бях много добре подготвен да се сражавам във война или да постъпя в двореца, ако се наложи, но за мен тези войни и тези двама герои съществуваха само като част от разговорите по време на обяд. Всеки път, щом някой роптаеше срещу смахнатия херцог Филипо Мария и някой от неговите откачени номера с вадене на змия от ръкава, баща ми ми смигваше и прошепваше в ухото ми: „Няма и помен от чистата господарска кръв, синко.“ А след това се разсмиваше.
Той съвсем далновидно не говореше нищо за романтичния и храбър Франческо Сфорца, докато той се сражаваше за нашия враг херцога, но след като всички се обединихме срещу Милано, баща ми похвали безстрашния и пробивен Франческо, както и неговия смел родител.
По-рано в Италия се подвизаваше още един голям безумец, мародер и разбойник на име сър Джон Хокуд, който водеше своите наемници срещу кого ли не, в това число и срещу флорентинците.
Но в крайна сметка той се оказа верен на Флоренция, дори стана неин гражданин, а когато напусна този свят, в катедралата му издигнаха прекрасен паметник! Ах, каква епоха!
Мисля, че времената бяха благоприятни за войниците, защото човек можеше да избира къде да се бие и да го прави с желания от него ентусиазъм.
Но освен това времената бяха много подходящи и за четене на поезия, за разглеждане на картини и за живот в пълен комфорт и безопасност зад стените на дома, или пък за разходки из оживените улици на процъфтяващи градове. Ако човек имаше каквото и да било образование, можеше да избира с какво да се занимава.
Ала времената изискваха също и голяма предпазливост. Владетели като баща ми биваха разорявани в тези войни. Планинските райони, които бяха свободни и до голяма степен оставаха незасегнати, можеха да бъдат нападнати и унищожени. Понякога се случваше човек, който дълго е стоял настрана от всичко, да се опълчи срещу Флоренция и тогава се намесваха дрънчащите с оръжията си наемници, които сриваха всичко със земята.
Впрочем Сфорца спечели войната срещу Милано и това отчасти се дължеше на факта, че Козимо му зае необходимите средства. Онова, което последва, беше невероятна касапница.
Е, бих могъл да продължа да разказвам за чудния свят на Тоскана навеки.
За мен е непосилно и тъжно да се опитвам да си представя какво би станало с моето семейство, ако злото не ни бе споходило. Не мога да видя баща си стар, или пък себе си като грохнал старец, нито да си представя сестра си омъжена, както се надявах, за градски аристократ, вместо за някой провинциален барон.
Изпълвам се едновременно с ужас и радост, че в същите тези планини все още се срещат селца и махали, които са се запазили от онова време — оцелявайки дори след най-тежките съвременни войни, и продължават да процъфтяват със своите малки павирани търговски улички и саксии с червено мушкато по прозорците. Навсякъде има запазени замъци, огласяваш от поколения наред.
Тук цари мрак.
Тук е само Виторио, който пише на светлината на звездите.
Къпини и диворасли трънаци изпълват параклиса долу, където картините остават невидими за човешкото око, а свещените останки от камъка на олтара са покрити с тонове прах.
Ах, та тези тръни пазят останките от моя дом. Аз ги оставих да израстат. Аз позволих пътищата да се изгубят в гората или сам ги разруших. Трябва да ми остане нещо от онова, което имах! Трябва.
И отново се обвинявам за това, че разказвам безспир, а това несъмнено е така.
Трябва да сложа край на тази глава.
Но всичко това много наподобява кратките пиеси, които разигравахме в дома на чичо ми, или тези, които гледах пред катедралата във Флоренция на Козимо. Нужни са изрисувани проспекти, щателно подготвен реквизит, въжета, които да подпомагат летенето, скроени и ушити костюми, преди да подредя играчите си върху дъската и да разкажа легендата за моето сътворение.
Не мога да се въздържа. Позволете ми да завърша своето есе за величието на петнадесети век, като цитирам думите на великия алхимик Фичино, изречени няколко години по-късно: Това беше „златен век“.
Сега преминавам към онзи трагичен момент.
ГЛАВА 3
В КОЯТО УЖАСЪТ НИ ВРЪХЛИТА
Началото на края настъпи следващата пролет. Шестнайсетият ми рожден ден бе отминал, — а тази година той се случи във вторника преди Великите пости, когато ние заедно с всички селяни чествахме Карнавала. Този път го празнувахме доста рано, затова беше малко студено, но весело.