Точно в нощта преди първия ден на постите сънувах онзи ужасен сън, в който видях как държа отрязаните глави на моите брат и сестра. Събудих се плувнал в пот и потресен от този кошмар. Записах го в дневника си със сънища. А по-късно просто го забравих. Това често ми се случваше, макар че този наистина беше най-ужасният кошмар, който някога бях сънувал. Ала когато понякога споделях кошмарите си с майка ми, баща ми или някого другиго, те винаги казваха:
— Виторио, сам си си виновен, задето четеш такива книги. Ти си навличаш подобни сънища.
И така, отново казвам, че сънят бе забравен.
До настъпването на Великден околността потъна в пищни цветя, а първите поличби за предстоящия ужас, макар да не ги разпознах, бяха, че махалите в подножието на нашата планина съвсем ненадейно се обезлюдиха.
Баща ми, аз, двама ловци, един пазач на дивеч и един войник отидохме да се уверим с очите си, че селяните по тези места са си заминали, при това още преди време, и са отвели със себе си добитъка.
Беше зловещо да гледаш тези опустели селища, колкото и малки и незначителни да бяха.
Потеглихме с конете обратно нагоре по планината, сред падащия топъл и мек здрач, но всички останали села, покрай които минахме, бяха със заковани с дъски прозорци, а през пукнатините в кепенците едва се процеждаше тънък лъч светлина, или пък тънка струя червеникав дим се виеше от някой комин.
Старият служител на баща ми естествено започна гневно да обяснява, че васалите трябва да бъдат открити, набити и принудени да обработват земята.
Баща ми, великодушен както винаги и напълно спокоен, седна зад бюрото си сред светлината на свещите, опря лакти и каза, че всички те са били свободни хора и нищо не ги обвързвало с него, ако не желаели да живеят в неговата планина. Така бил устроен съвременният свят, само че искал да знае какво се случва по нашите земи.
Съвсем ненадейно той забеляза, че стоя и го наблюдавам, сякаш ме виждаше за първи път. Тогава прекрати съвещанието и освободи всички. Не обърнах особено внимание на това. Но през следващите дни някои от селяните от по-ниските склонове дойдоха да живеят зад нашите стени. В кабинета на баща ми се провеждаха съвещания. Чувах как спорят зад затворените врати, а веднъж по време на вечеря всички седяха прекалено унили, което беше нетипично за нашето семейство. Накрая баща ми стана от своя масивен стол — господарят както винаги седеше на централно място на масата — и заяви, сякаш бе жертва на мълчалив укор:
— Няма да преследвам някакви старици, защото са забивали карфици във восъчни кукли, горили са тамян и са изричали някакви глупави заклинания без всякакъв смисъл. Тези стари вещици винаги са живели в нашата планина.
Майка ми изглеждаше сериозно разтревожена, а след това събра всички ни — аз се дърпах най-много — и ни отведе: Бартола, Матео и мен, като ни каза да си легнем рано.
— Недей да четеш до късно, Виторио! — каза тя.
— Но какво искаше да каже татко? — попита Бартола.
— О, говореше за старите селски вещици — казах аз. Използвах италианската дума strega. — От време на време някоя от тях отива твърде далече, тогава избухва скандал, но най-често става въпрос за магии, които лекуват треска и други подобни неща.
Помислих, че майка ми ще ме накара да замълча, но тя стоеше на тесните каменни стълби на кулата и ме гледаше с видимо облекчение на лицето, после каза:
— Да, да, Виторио, много си прав. Във Флоренция хората се присмиват на тези старици. Ти самият познаваш Гатена. Всъщност тя никога не е правила нещо повече от това да продава любовни еликсири на девойките.
— Със сигурност няма да я пратим на съд! — казах аз, много доволен, че ми обръща внимание.
Бартола и Матео бяха възхитени.
— Не, не, не и Гатена, със сигурност. Гатена изчезна. Избяга.
— Гатена? — попитах аз, а когато майка ми се извърна, явно отказвайки да каже повече и ми направи знак да изпратя брат си и сестра си да спят в безопасност, осъзнах колко сериозно е положението.
Измежду всички вещици Гатена всяваше най-много страх и бе най-забавна, и щом тя бе избягала, щом тя се страхуваше от нещо — е, това вече беше новина, защото обикновено се страхуваха от нея.
Последвалите дни бяха свежи и прекрасни, непомрачени от нищо за мен и моите Бартола и Матео, но когато след време се върнах към тях, си припомних, че се бяха случвали много неща.
Един следобед се изкачих до най-високата наблюдателница в старата кула, където един страж, когото наричахме Тори, се унасяше в дрямка. Огледах цялата ни земя, докъдето поглед стига.