— Хм, няма да го откриеш — каза той.
— Кое? — поинтересувах се аз.
— Дима от някое огнище. Няма го вече. — Той се прозина и се облегна върху стената, превит под тежестта на старото си палто от щавена кожа и своя меч.
— Всичко е наред — каза и се прозина отново. — Значи им харесва градският живот или предпочитат да се бият за Франческо Сфорца срещу херцога на Милано, тогава, нека вървят. Не осъзнаваха колко добре живеят.
Извърнах поглед от него и отново се вгледах в гората, а после огледах долините, които се виждаха, и леко мъгливото синьо небе отвъд тях. Беше вярно, селцата там долу изглеждаха застинали във времето, но как би могъл човек да е толкова сигурен? Денят не беше много ясен. А освен това всичко в пределите на имението беше наред.
Баща ми получаваше зехтин, зеленчуци, мляко, масло и много други продукти от тези села, без да има нужда от тях. Ако им бе дошло времето да изчезнат, така да бъде.
Само че след две нощи за мен беше съвсем очевидно, че всички на вечеря непрекъснато се намират под някакво странно напрежение, при това в абсолютно мълчание. Майка ми също бе обзета от тревога, така че вече не се впускаше в своите безкрайни светски приказки. Не че не се водеха разговори, но те бяха различни.
И макар възрастните да изглеждаха дълбоко и тайно смутени, имаше и хора, които изглежда нехаеха за подобни неща, и пажовете безгрижно сервираха, а малка група музиканти, дошла предишния ден, ни забавляваше с прекрасните песни, които свиреше на виола и лютня.
Но никой не можеше да убеди майка ми да подхване някогашните бавни танци.
Трябва да е било много късно, когато съобщиха, че е дошъл неочакван посетител. Никой не бе излизал от главната зала, с изключение на Бартола и Матео, които по-рано заведох да си легнат, като ги поверих на грижите на нашата стара бавачка Симонета.
Капитанът от Гвардията на баща ми влезе в залата, удари токовете си, поклони се на татко и каза:
— Милорд, изглежда в къщата е пристигнала много височайша особа, но мъжът отказва да бъде приет на светло, или поне така твърди, като настоява вие да излезете при него.
Внезапна тревога обзе всички на масата, а майка ми пребледня от гняв и оскърбление.
Никой, никога не си позволяваше да използва думата „настоявам“ в присъствието на баща ми.
Освен това ми стана ясно, че нашият капитан от гвардията, много симпатичен стар войн, участвал в много битки със странстващите наемници, проявява свръхбдителност и е малко смутен.
Баща ми се изправи на крака, но не каза нищо и не помръдна.
— Ще го направите ли, милорд, или да отпратя този синьор? — попита капитанът.
— Кажете му, че е добре дошъл да влезе в дома ми като мой гост — отвърна баща ми — и че в името на нашия Бог Иисус му предоставяме цялото си гостоприемство.
Самият му глас изглежда се отрази успокояващо върху цялата маса, може би с изключение на майка ми, която не знаеше какво да прави.
Капитанът погледна баща ми някак лукаво, сякаш, за да му предаде скритото послание, че това никога няма да се случи, но излезе, за да предаде поканата.
Баща ми остана прав. Стоеше и гледаше втренчено, а след това наклони глава като че слушаше нещо. Извърна се и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на двамата стражи, които дремеха в двата края на залата.
— Обиколете къщата и огледайте навсякъде — каза той тихо. — Стори ми се, че чух птици, които са влезли вътре. Заради топлия въздух е, а има и много отворени прозорци.
Двамата тръгнаха и веднага се появиха други двама, които да заемат мястото им. Това не бе никак обичайно и означаваше, че много хора стоят на пост.
Капитанът се върна сам и още веднъж се поклони.
— Милорд, той твърди, че няма да влезе на светло, а вие трябва да излезете при него и че не разполага с много време, за да ви чака.
За първи път виждах баща си наистина ядосан. Дори когато удряше мен или някое момче от селото, го правеше доста лениво. Сега фините черти на лицето му — така предразположени към спокойствие поради своите пропорции — станаха съвсем гневни.
— Как смее? — прошепна той.
Въпреки това заобиколи масата, застана пред нея и пое нататък, а капитанът от гвардията забързано го следваше по петите.
Веднага станах от стола си и тръгнах след него. Чух как майка ми тихо проплака:
— Виторио, върни се.
Но аз се спуснах по стълбите след баща ми, а оттам го последвах на двора и едва когато той самият се извърна и силно притисна гърдите ми с ръка, спрях.
— Стой там, синко — каза той с предишната си благост. — Аз ще се погрижа.