Бях заел удобна позиция, непосредствено до вратата на кулата, а в другия край на двора, при портата под силната светлина на факлите видях този странен синьор, който не желаеше да влезе сред светлината на залата, но изглежда нямаше нищо против външното осветление.
Огромните порти на сводестия вход бяха заключени и залостени здраво за през нощта. Единствено малката порта, с размерите на човешка фигура, беше отворена. Той бе застанал пред нея, а яркият огън пращеше от двете му страни и ми се стори, че ликува сред него в прекрасните си одежди от тъмно, виненочервено кадифе.
Беше облечен от глава до пети в този пищен цвят, а това съвсем не бе тогавашната мода, но и най-дребният детайл от облеклото му, като украсеният със скъпоценности жакет и широките сатенени ръкави с кадифени райета, беше в този нюанс, сякаш е бил старателно боядисан от най-добрите тепавичари във Флоренция.
Дори скъпоценните камъни, които бяха пришити към яката му и висяха около врата му върху масивен златен синджир, бяха виненочервени — най-вероятно рубини или дори сапфири.
Косата му беше гъста и черна, спускаше се гладко върху раменете му, но изобщо не можех да видя лицето му, защото кадифената шапка, която носеше го засенчваше. Успях само да зърна ослепително бялата кожа, очертанията на брадичката му и част от врата, тъй като останалото не се виждаше. Носеше невероятно голям меч в антична ножница, а през едното си рамо небрежно бе преметнал мантия от неизменното виненочервено кадифе, украсена с нещо, което от това разстояние определих като натруфени златни символи.
Напрегнах се в опит да разчета тази обшивка от знаци и ми се стори, че виждам звезда и полумесец, изобразени в пищната му украса, но наистина се намирах твърде далече.
Ръстът на този мъж беше внушителен.
Баща ми спря на голямо разстояние от него, но щом заговори, гласът му бе тих и не го чувах, а от устата на този мистериозен мъж, който все така не разкриваше нищо от лицето си освен белозъбата усмивка, се лееше плавна реч, която прозвуча едновременно грубо и очарователно.
— Напуснете дома ми в името на Бога и нашия свят Спасител! — извика внезапно баща ми. След това с бързо движение пристъпи напред и силно изтласка тази ослепителна фигура от портата.
Бях изумен.
Но от празната мрачна паст зад отворената врата долетя единствено нисък мек смях, злъчен смях, който сякаш бе подет и от други, и аз чух мощен грохот на копита като че няколко ездачи бяха препуснали едновременно.
Баща ми сам затръшна портата. Извърна се и се прекръсти, после сключи ръце за молитва.
— Милостиви Боже, как се осмеляват! — каза той, вдигнал поглед нагоре.
Едва сега, когато той се втурна към мен и нашата кула, аз осъзнах, че капитанът от гвардията е скован от нескрит ужас.
Погледът на баща ми се спря върху моя, когато той застана на светлината от стълбището, и аз посочих към капитана. Баща ми се извърна.
— Обковете къщата ми с дъски — извика той. — Претърсете я от горе до долу, обковете я, свикайте войската и запалете навсякъде факли, чувате ли? Ще разположа хора във всяка кула и по стените. Направете го незабавно. Това ще осигури мир и спокойствие за моите хора!
Още не бяхме стигнали в трапезарията, когато един стар свещеник, който по това време живееше при нас, образован доминиканец на име Фра Диамонте, слезе с разчорлена побеляла коса, наполовина закопчано расо и молитвеник в ръка.
— Какво има, милорд? — попита той. — Какво, за Бога, е станало?
— Отче, уповавай се в Бога и ела да се помолиш с мен в параклиса — каза баща ми. После посочи друг страж, който бързо се приближаваше. — Осветете параклиса, запалете всички свещи, защото искам да се помоля. Направете го незабавно и кажете на момчетата да слязат и да ми посвирят малко религиозна музика.
После хвана мен и свещеника за ръка.
— Няма нищо, наистина, двамата трябва да го разберете. Това са просто суеверни безсмислици, но всеки повод, който принуждава светски човек като мен да се обърне към своя Бог, е добър. Хайде, Виторио, ти, Фра Диамонте и аз ще се помолим, но си придай мило изражение пред майка ти.
Вече бях много по-спокоен, но перспективата да стоя буден цяла нощ в осветения параклис беше както желана, така и обезпокоителна.
Отидох да взема своите молитвеници, сборниците с проповеди и други религиозни книги, прекрасни книги от Флоренция, със златни букви и красиво оформени илюстрации.
Тъкмо излизах от стаята си, когато видях майка ми и баща ми, който й казваше:
— И не оставяй децата сами дори за миг, а и ти, в твоето състояние — няма да понеса подобно нещастие.
Тя докосна корема си.