Разбрах, че отново е бременна. Разбрах също, че баща ми е много разтревожен от нещо. Какво ли искаше да каже с това: „Не оставяй децата сами дори за миг“? Какво ли означаваше това?
Параклисът беше достатъчно удобен. Баща ми отдавна го бе снабдил с няколко прилични дървени и покрити с кадифе prie-dieux6, макар че на празници всички стояха прави. По онова време нямаше църковни скамейки.
Но освен това той посвети част от нощта на това да ми покаже криптата под църквата, която се отваряше посредством една халка върху капак в пода, облицован с камък. Самата халка лежеше плътно под мястото, което на пръв поглед изглеждаше просто като един от многото мраморни орнаменти, инкрустирани в плочите върху пода.
Аз знаех за тези крипти, но като малък ме биха заради това, че се бях промъкнал там и тогава баща ми ми каза колко много се е разочаровал от мен, задето не мога да опазя тази семейна тайна.
От тази забележка ме заболя много повече, отколкото от самия бой. И аз никога не помолих да сляза с него в криптите, макар да знаех, че през годините той го правеше от време на време. Мислех, че там има някакво съкровище и езически тайни.
Е, сега видях подобна на пещера стая, издълбана дълбоко в земята и облицована с камък, която бе пълна с най-различни съкровища. Вътре имаше стари сандъци и дори купища стари книги. Също и две залостени врати.
— Тези врати водят към стари гробища, където няма нужда да ходиш — каза баща ми, — но сега трябва да разбереш за това място. И да го запомниш.
Когато се върнахме в параклиса, той постави на място капака, сложи отгоре халката, покри ги с мраморната плоча, и всичко отново стана невидимо.
Фра Диамонте се престори, че не е видял нищо. Майка ми спеше, децата също.
Ние всички заспахме в параклиса преди да съмне.
По изгрев слънце баща ми излезе в двора, а навсякъде из селата зад стените кукуригаха петли. Той се протегна, погледна небето, а после сви рамене.
Двама от моите чичовци се втурнаха към него, настоявайки да разберат дали онзи непознат синьор е дръзнал да ни заплаши с обсада и кога ще започнем битката.
— Не, не, не, изобщо не сте разбрали правилно — отвърна баща ми. — Няма да воюваме. Връщайте се в леглата.
Но едва бе изрекъл тези думи, когато един пронизителен писък вдигна всички на крак, а през отварящите се порти на двора влезе едно от селските момичета, едно от нашите най-близки момичета, и пищейки разкри нещо ужасно:
— Няма го, бебето ми го няма, взели са го.
Останалата част от деня премина в неуморно търсене на изчезналото дете. Не успяхме да го открием. Не след дълго разбрахме, че още едно дете е изчезнало безследно. То било слабоумно, но много обичано, защото не пречело никому, а мозъкът му бил така размътен, че дори не можело да ходи. И всички със срам признаха, че дори не знаят от колко време го няма слабоумният.
На здрачаване имах чувството, че ще полудея, ако не видя баща си насаме, ако не успея да си проправя път до заключения кабинет, където той седеше със своите чичовци и свещениците, които спореха и се караха. Накрая почуках толкова силно на вратата и я обсипах с толкова много ритници, че той ме пусна да вляза.
Съвещанието беше към края си и той ме придърпа до себе си и ми каза с обезумял поглед:
— Виждаш ли какво направиха? Взеха от мен онази дан, която поискаха. Взеха я! Отказах да я дам и те си я взеха.
— Но каква дан? За децата ли говориш?
В погледа му се четеше ярост. Потърка небръснатото си лице, после стовари юмрук върху бюрото и събори всичките си пособия за писане.
— Кои си въобразяват, че са, та да идват при мен посред нощ и да искат да им дам тези деца, нежелани от никого?
— Татко, какво има? Трябва да ми кажеш.
— Виторио, утре заминаваш за Флоренция по изгрев слънце, за да занесеш писмата, които смятам да напиша тази нощ. Нужно ми е нещо повече от провинциални свещеници, за да се изправя срещу това. А сега се подготви за пътуването.
Съвсем ненадейно той погледна нагоре. Стори ми се, че се ослушва, а после се озърна. Виждах, че прозорците са тъмни. Самите ние бяхме просто неясни силуети, а той беше захвърлил канделабъра на земята. Вдигнах го.
Наблюдавах го скришом, докато вземах една от свещите, запалих я от факлата до вратата и я донесох обратно, а след това запалих и останалите.
Той се ослушваше, притихнал и напрегнат, а после, без да издаде нито звук се изправи, опря юмруци върху бюрото, като очевидно не се интересуваше от светлината, която свещите хвърляха върху стреснатото му бдително лице.
— Какво долавяте, милорд? — попитах, обръщайки се към него официално, без самия аз да го осъзнавам.
— Зло — прошепна той. — Злокобни неща от рода на тези, че Бог се мъчи да живее единствено заради нашите грехове. Въоръжи се добре. Заведи майка си, брат си и сестра си в параклиса, побързай.