Войниците получиха нареждания.
— Да накарам ли да занесат там и нещо за вечеря, може би само хляб и пиво? — попитах.
Той кимна, сякаш това малко го интересуваше.
За по-малко от час всички ние се събрахме в параклиса, цялото семейство, което по онова време включваше петима чичовци и четири лели, а с нас бяха две бавачки и Фра Диамонте.
Малкият олтар бе украсен като за литургия, с най-красивото бродирано покривало върху престола и най-масивните златни свещници с пламтящи свещи. Образът на нашия разпнат Христос блестеше на светлината — древна, безцветна и крехка дърворезба, която висеше на тази стена още от времето на свети Франциск, преди две столетия, когато се говореше, че великият светец се отбил в нашия замък.
Исус беше гол, нещо обичайно за онези времена, а фигурата му изразяваше мъчителна саможертва, която нямаше нищо общо със силата и чувствеността на днешните разпятия и силно изпъкваше на фона на парада от наскоро нарисувани светци по стените, с техните ярки алени и златни премени.
Седяхме върху обикновени кафяви пейки, донесени за нас, без никой да обели и дума, тъй като сутринта Фра Диамонте бе отслужил литургия и бе положил в дарохранителницата Тялото и Кръвта Иисусова под формата на светата нафора, така че параклисът вече, така да се каже, изпълняваше пълното си предназначение на Дом Господен.
Изядохме хляба и пийнахме малко пиво близо до входа, но без да говорим.
Само баща ми често излизаше, храбро пристъпваше в осветения с факли двор и подвикваше към своите войници на кулите и върху стените, а понякога дори се качваше горе, за да се погрижи лично всичко с отбраната на замъка да е наред.
Всичките ми чичовци бяха въоръжени. Лелите ми пламенно редяха молитви. Фра Диамонте беше смутен, а майка ми имаше блед и болезнен вид, вероятно заради бебето в утробата си. Тя се бе вкопчила в брат ми и сестра ми, които вече изпитваха съвсем неприкрит страх.
По всичко личеше, че нощта ще премине без инциденти.
Оставаха по-малко от два часа до разсъмване, когато ужасен писък ме изтръгна от неспокойната дрямка.
Баща ми веднага скочи на крака, последван от моите чичовци, които измъкнаха своите мечове възможно най-бързо със старите си възлести пръсти.
Цялата нощ бе огласена от писъци и войниците биха тревога, от всяка кула долиташе силното необуздано дрънчене на стари камбани.
Баща ми ме сграбчи за ръката.
— Виторио, ела — каза той и след миг издърпа халката върху капака в пода, отмести го и пъхна в ръката ми една голяма свещ от олтара. — Заведи долу майка си, лелите, сестра си и брат си, незабавно, и не излизай каквото и да чуеш! Не излизай. Заключи капака над главата си и остани там! Прави, каквото ти казвам!
Аз се подчиних незабавно, грабнах Матео и Бартола и със сила ги поведох по каменните стълби пред мен.
Моите чичовци се бяха втурнали на двора, крещейки своите древни бойни викове, лелите ми се препъваха, припадаха и се вкопчваха в олтара, като не искаха да се поместят оттам, а майка ми не се отделяше от баща ми.
Баща ми бе изпаднал в истински потрес. Протегнах ръка към най-възрастната си леля, но тя се бе строполила в безсъзнание пред олтара, тогава баща ми гневно извика, блъсна ме в криптата и затвори вратата.
Нямах друг избор освен да заключа капака, както той ми беше показал, да се извърна с трептящата свещ в ръка и да погледна ужасените Бартола и Матео.
— Слезте до долу — извиках, — до долу.
Те едва не паднаха, опитвайки да се движат заднешком по стръмните тесни стъпала, по които не бе никак лесно да слязат, с лица извърнати към мен.
— Какво има, Виторио, защо искат да ни сторят зло? — попита Бартола.
— Искам да се бия с тях — каза Матео. — Виторио, дай ми кинжала си. Ти имаш меч. Не е честно.
— Ш-ш-шт, тихо, прави, каквото каза татко. Нима мислиш, че ми е приятно, че не мога да бъда навън с мъжете? Тихо!
Преглътнах сълзите си. Майка ми беше горе! А лелите ми!
Въздухът беше студен и влажен, но приятен. Бях изпотен, а ръката ме болеше, защото държах големия златен свещник. Накрая тримата се сгушихме един до друг на земята в далечния край на стаята, а допирът на студения камък ми действаше успокояващо.
Но докато всички ние мълчахме, аз чувах през тежкия под виковете над главите ни, ужасните писъци от страх и паника, както и забързания тропот на крака и дори пронизителното, смразяващо цвилене на конете. Звучеше така, сякаш конете се бяха строполили в самия параклис над нас, което съвсем не бе невъзможно.