Изправих се и се втурнах към другите две врати в криптата, които водеха към гробището или каквото там беше, не давах пет пари! Отместих резето на едната, но видях единствено нисък коридор, по-нисък дори и от мен, и толкова тесен, че раменете ми едва се побираха.
Обърнах се, стиснал в ръка единствената свещ, и видях, че децата са сковани от страх, вперили поглед в тавана, докато убийствените викове продължаваха.
— Подушвам огън — прошепна внезапно Бартола, а лицето й мигом стана мокро от сълзи. — Усещаш ли го, Виторио? Аз го чувам.
Аз също го чувах и го подушвах.
— И двамата се прекръстете, а сега се молете — казах аз — и ми се доверете. Ще се измъкнем оттук.
Но тропотът от битката продължи, виковете не утихнаха, а после изведнъж — така внезапно, че бе невероятна и страховита като самия шум — настъпи тишина.
Тишината надвисна навсякъде и беше твърде всеобхватна, за да вещае победа.
Бартола и Матео се притиснаха от двете ми страни.
Над нас се чу трясък. Вратите на параклиса се затръшнаха, а после съвсем ненадейно някой изтръгна и отвори капака и сред мъждукащата светлина над него видях тъмния силует на строен и дългокос човек.
Свещта ми угасна от порива на вятъра.
Като изключим пъкленото мъждукане зад капака, ние се озовахме сред безпощаден и пълен мрак.
Още веднъж ясно видях очертанията на тази фигура — висока и достолепна жена с разкошна дълга коса и толкова тънка талия, че можех да я обхвана с двете си длани, когато тя сякаш прелетя безшумно по стълбите към мен.
Как, за Бога, можеше да съществува такава жена?
Преди да се досетя да извадя меча си срещу нея или да осъзная каквото и да било, усетих как нежните й гърди докоснаха моите и почувствах нейната хладна кожа, докато тя обвиваше тялото ми с ръце.
Последва миг на необяснимо и странно чувствено смущение, когато ароматът на косите и роклята й достигна до ноздрите ми и ми се стори, че видях искрящото бяло на очите й, щом ме погледна.
Чух как Бартола изпищя, а след това и Матео.
Бях съборен на пода.
Над главата ми лумна ярък огън.
Фигурата сграбчи и двамата — двете съпротивляващи се, пищящи деца бяха обгърнати от нейната привидно крехка ръка, и след като спря, очевидно да ме погледне, вдигнала меч с другата си ръка, тя се втурна по стълбите към светлината от огъня.
Изтръгнах меча си с две ръце, втурнах се подире й нагоре и влязох в параклиса. Видях, че по някакъв начин, движена от най-злите сили, тя почти бе стигнала до вратата, което бе непосилен подвиг, а двете деца стенеха и ме викаха:
— Виторио, Виторио!
Прозорците в горната част на параклиса бяха пламнали, както и кръглият прозорец над разпятието.
Не можех да повярвам на очите си — тази млада жена ми отнемаше моите брат и сестра.
— Спри, в името на Бога! — извиках аз. — Страхливка, която краде нощем.
Хукнах след нея, но за мое голямо учудване тя спря, застана на място и се обърна да ме погледне отново. Този път я видях добре в цялата и изящна красота. Лицето й бе със съвършена овална форма и големи, благи сиви очи, а кожата й наподобяваше най-прелестния бял китайски емайл. Устните й бяха червени, твърде съвършени, за да са били нарисувани от някой художник, а дългата й пепеляворуса коса изглеждаше сива като очите й на светлината на огъня и се спускаше по гърба й, като разкошна вълниста грива. Роклята й, макар и оцапана с нещо тъмно, което навярно бе кръв, беше в същия виненочервен цвят, който бях видял в облеклото на злокобния посетител от предишната нощ.
Тя просто ме гледаше с най-любопитното, а след това и трогателно изражение. С дясната си ръка държеше меча изправен, но не помръдна, а след това освободи от здравата хватка на лявата си ръка моите съпротивляващи се брат и сестра.
Двамата се търкулнаха на пода, ридаейки.
— Демон. Strega! — изревах аз. Прескочих ги и я доближих, размахвайки меча си.
Но тя се изплъзна така бързо, че дори не забелязах как го направи. Не можех да повярвам, че се е отдалечила толкова и сега стоеше със свален меч, все така вгледана в мен и разплаканите деца.
Внезапно тя извърна глава. Чу се свистящ звук, който се повтори отново и отново. През вратата на параклиса, сякаш изскочила от огнените дълбини на самия ад, се появи още една фигура в червени одежди, с кадифена качулка и украсени със злато ботуши. Когато замахнах към него с меча си, той ме отблъсна встрани и мигом отряза главата на Бартола, а след това отсече и тази на пищящия Матео.
Обезумях. Изревах от мъка. Той се обърна към мен, но внезапно жената решително го възпря.
— Остави го на мира — извика тя с ясен напевен глас, и той се оттегли — този убиец, този забулен с качулка сатана в позлатени ботуши, и подвикна към нея.