— Хайде де, нима си загуби ума? Виж небето. Ела, Урсула.
Тя не помръдна. Не сваляше очи от мен, както и преди.
Аз плачех и проклинах, после грабнах меча си и я нападнах отново, но този път видях как острието му се спусна и отряза дясната й ръка, точно под лакътя. Бялата ръка, малка и привидно крехка като всички части на нейното тяло, падна върху каменния под заедно с тежкия меч. От нея бликна кръв.
Тя само я погледна. После се втренчи в мен със същото трогателно, неутешимо и почти отчаяно изражение.
Вдигнах отново меча си.
— Strega! — извиках през зъби, опитвайки се да виждам през капещите сълзи. — Strega!
Но с поредната сатанинска проява тя вече бе отстъпила назад, далече от мен, сякаш движена от невидима сила, и сега в лявата си ръка държеше дясната, която все така стискаше меча, като, че не е била отрязана. Върна обратно отрязаната от мен ръка. Наблюдавах я. Гледах как поставя ръката на място, завърта я и я нагласява, докато застане както трябва, а след това с изумените си очи видях как направената от мен рана се затваря напълно в бялата й кожа.
После широкият клоширан ръкав на прекрасната й кадифена рокля се спусна отново около китката й.
След миг тя се озова пред параклиса и вече бе само силует на фона на далечните огньове, които пламтяха в прозорците на кулата. Чух как прошепна:
— Виторио. После изчезна.
Знаех, че няма смисъл да тръгвам след нея! И все пак изтичах навън и описах голям кръг с меча си, като крещях гневно и горчиво, отправяйки безумна заплаха към целия свят, и очите ми вече бяха заслепени от сълзи, а гърлото ми се бе свило до задушаване.
Навсякъде цареше тишина. Всички бяха мъртви. Мъртви. Знаех го. Дворът беше осеян с трупове.
Изтичах обратно в параклиса. Грабнах в ръце главите на Бартола и Матео. Седнах и ги държах в скута си, ридаейки.
Те изглеждаха още живи, тези отрязани глави, очите им проблясваха, а устните им дори помръдваха в безнадеждни опити да проговорят. О, Боже! Това беше повече, отколкото човек би могъл да понесе. Разплаках се.
Изругах.
Поставих една до друга двете глави в скута си, милвах косите им, бузите им и им нашепвах утешителни слова, говорех им, че Бог е наблизо, Бог е с нас, че той вечно ще се грижи за нас и ние сме в Рая. О, моля те, умолявам те, Боже, молех се аз в душата си, не позволявай да запазят усещането и съзнанието, което изглежда все още имат. О, не, не и това. Не мога да го понеса. Не мога. Не. Моля те.
Най-накрая, на разсъмване, когато слънцето нагло нахлу през вратата на параклиса, когато огньовете бяха угаснали, а птиците пееха сякаш нищо не се бе случило, невинните главички на Бартола и Матео бяха безжизнени и притихнали и съвсем очевидно мъртви, а безсмъртните им души ги бяха напуснали, ако не бяха излетели в мига, когато мечът откъсна главите от телата им.
Открих майка си убита в двора. Баща ми, чиито ръце и пръсти бяха покрити с рани, сякаш бе хващал с тях мечовете, които го бяха покосили, лежеше мъртъв на стълбите на кулата.
Всичко наоколо бе извършено бързо. Виждаха се прерязани гърла и само на места личаха следи, както при моя баща, от ожесточена борба.
Не бяха откраднали нищо. Делите ми, две, от които лежаха мъртви в далечния ъгъл на параклиса, а други две в двора, все така носеха всичките си пръстени, огърлици и диадеми.
Не беше откъснато нито едно копче, украсено със скъпоценни камъни.
Това важеше за цялото имение.
Конете бяха изчезнали, добитъкът бе избягал в гората, а домашните птици бяха отлетели. Отворих къщичката на моите ловни соколи, свалих им качулките и ги пуснах да отлетят по дърветата.
Нямаше кой да ми помогне да погреба мъртвите.
До обяд бях пренесъл членовете на семейството си един по един в криптата и без никакви церемонии ги търкулнах по стълбите, а после ги наредих един до друг в помещението по най-добрия начин.
Това се оказа изнурително начинание. Едва не припаднах, докато подреждах крайниците на всеки от тях, а баща си оставих последен.
Разбрах, че не мога да направя това за всички останали в нашето имение. Беше просто невъзможно. Освен това случилото се можеше да се повтори, тъй като ме оставиха жив, а един загърнат в наметало с качулка демон видя това — злият убиец, който безжалостно бе заклал две деца.
А и не знаех що за създание е този ангел на смъртта, онази изящна Урсула, с нейните почти безцветни бели бузи, дълга шия и заоблени рамене. Самата тя би могла да се върне, за да отмъсти за обидата, която й бях нанесъл.
Трябваше да напусна планината.
Усещах инстинктивно, че сега тези същества не са наоколо. Усещах го както със сърцето си, така и заради благотворната топлина на любящото слънце, но и защото бях станал свидетел на тяхното бягство, чух как си подсвирват помежду си, а след това и зловещите думи на мъжа-демон към жената, Урсула, че трябва да побърза.