Не, тези създания принадлежаха на нощта.
Така че разполагах с време да се изкача в най-високата кула и да огледам околността.
Направих го. Уверих се, че никой не е могъл да види пушека от нашите горящи дървени подове и пламнали мебели. Най-близкият замък беше развалина, както казах. Селцата по-долу отдавна бяха обезлюдени.
Най-близкото село се намираше на цял ден път и се налагаше да потегля, ако исках да си намеря някакво скривалище, преди да е паднала нощта.
Хиляди мисли не ми даваха покой. Знаех прекалено много. Бях момче, дори не бих могъл да мина за мъж! Разполагах с богатство във флорентинските банки, но то се намираше на седмица път от мястото, където бях! Онези същества бяха демони и въпреки това бяха влезли в църква. Фра Диамонте беше убит.
Накрая можех да мисля само за едно. Вендета. Щях да ги унищожа. Щях да ги открия и да ги унищожа. И ако те не можеха да излизат на дневна светлина, то щях да ги унищожа точно по този начин! Щях да го направя. Заради Бартола, заради Матео, заради майка си и баща си, дори и заради най-неугледното дете, което бяха отнели от моята планина.
А те бяха взели децата. Да, бяха го сторили. Уверих се в това преди да замина, защото ми отне време да го проумея покрай всичките ми тревоги, но го бяха направили. Там нямаше нито един труп на дете, само момчетата на моята възраст бяха убити, но всички по-малки бяха отвлечени.
И защо? В името на какви ужасни цели? Не бях на себе си.
Сигурно щях да остана на прозореца на кулата със стиснати юмруци, изпълнен с гняв и положил клетвата за вендета, ако една приятна гледка не бе отвлякла вниманието ми. В най-близката долина видях три от конете си да се скитат безцелно, сякаш им се щеше да ги повикат у дома.
Поне щях да взема един от най-хубавите си коне, но трябваше да се размърдам. На кон можех да стигна до някой град преди да се стъмни. Не познавах земите на север. Това беше планинска местност, но бях чувал, че недалеч има доста голям град. Трябваше да стигна дотам, да намеря подслон, да помисля и да се допитам до някой свещеник, който е достатъчно умен и познава демоните.
Последната ми задача беше позорна и отблъскваща, но я изпълних. Събрах всички скъпоценности и пари, които можех да нося.
Това ще рече, че първо отидох в стаята си, сякаш денят бе най-обикновен, облякох най-красивите си ловни дрехи от тъмнозелена коприна и кадифе, сложих си високите ботуши и ръкавиците, след което взех кожените торби, които да прикрепя към седлото на коня си и слязох в криптата. Взех от своите родители, лели и чичовци техните най-ценни пръстени, огърлици и брошки, златните и сребърни катарами, донесени от Божи гроб. Бог да ми е на помощ.
След това напълних кесията си с всички златни дукати и флорини, които успях да намеря в ковчежетата на баща ми, сякаш бях крадец, и то такъв, който ограбва мъртвите, мислех си аз. Нарамил тези тежки кожени торби, аз отидох да взема коня си, да го оседлая, да му сложа юзди и да се отправя — един мъж от класа, със своето въоръжение, пелерина от норка и флорентинска шапка от зелено кадифе — навътре в гората.
ГЛАВА 4
В КОЯТО СЕ НАТЪКВАМ НА ОЩЕ МИСТЕРИИ, ПРЕЛЪСТЯВАТ МЕ И ОБРИЧАМ ДУШАТА СИ НА ГОРЧИВА ХРАБРОСТ
И така, аз бях прекалено изпълнен с омраза, за да разсъждавам трезво, както вече разказах, и вие несъмнено ще ме разберете. Но не постъпих умно, когато поех из горите на Тоскана, облечен така богато, и при това сам, защото във всяка гора в Италия имаше разбойници.
От друга страна, мислех си аз, да се преструвам на беден учен също не би било най-добрият избор. Не мога да твърдя, че бях взел твърдо решение. Желанието да отмъстя на демоните, които ни бяха унищожили, беше единствената водеща страст, на която можех да се подчиня.
И ето ме — яздех неотклонно, докато следобедът преваляше, опитвайки се да следвам пътищата в долината, когато изгубих от поглед нашите кули, опитвайки се вече да не плача като дете, но отново и отново се отклонявах към планинската местност.
Главата ми се въртеше. А и пейзажът не ми оставяше време да мисля.
Едва ли би могло да съществува нещо по-безнадеждно.
Видях два огромни порутени замъка, малко след като бях потеглил, а зидовете и крепостните валове се губеха в хищната гора и това ми припомни, че те са били собственост на някогашни владетели, които са проявили достатъчно глупост, за да окажат съпротива на властта на Милано или Флоренция. Това бе достатъчно, за да ме накара да се усъмня в здравия си разум и да реша, че родът ни не е бил изтребен от демони, а сме били нападнати от най-обикновени врагове.