Беше много зловещо да гледам как техните разрушени стени се чернеят на фона на иначе ведрото и блестящо небе и да се натъквам на пустеещи части от села, с техните порутени колиби и забравени улични храмове, където каменни статуи на Девата или светците тънеха в паяжини сред сенките.
Когато съзрях в далечината един добре укрепен град, разбрах, че принадлежи към Милано и нямах намерение да се качвам там. Бях изгубен!
Що се отнася до разбойниците, попаднах само на една малка опърпана шайка, която веднага обсипах с порой от думи.
Ако не друго, тази група идиоти отвлече вниманието ми. Кръвта ми течеше толкова бързо, колкото говорът ми:
— Аз яздя начело на сто души — заявих им. — Издирваме банда престъпници, които твърдят, че се бият за Сфорца, а всъщност са просто изнасилвачи и крадци; да сте ги виждали? Ще дам по един флорин на всеки от вас, ако можете да ми кажете нещо. Смятаме да ги съсечем на място. Уморих се. Дойде ми до гуша от всичко това.
Подхвърлих им няколко монети.
Те изчезнаха незабавно.
Но не и преди да се изтърват, докато разказваха за околността, че най-близкият флорентински град бил Санта Мадалена, който се намирал на два часа път и че нощем затваряли портите и никой не можел да ги убеди да го пуснат.
Дадох си вид, че знам всичко това и че пътувам към прочут манастир, за който ми бе известно, че се намира още на север и едва ли бих успял да стигна дотам. След това подхвърлих през рамо още монети, докато потеглях и им извиках да продължат да яздят, за да пресрещнат групата хора зад мен, които щяха да им платят за услугите.
Зная, че през цялото време спореха дали да ме убият и да вземат всичко, което притежавам, или да не го правят. Всичко беше въпрос на погледи, блъфиране, бърз говор и отстояване на позиции, а те бяха просто закоравели главорези и аз някак се измъкнах от тях.
Пришпорих коня възможно най-бързо, излязох от главния път и поех към склоновете, откъдето в далечината виждах неясните очертания на Санта Мадалена. Градът беше голям. Виждах четири масивни кули, струпани близо до внушителните главни порти, както и няколко забележими църковни камбанарии.
Бях се надявал да попадна на нещо преди тази Санта Мадалена, нещо малко и не така укрепено. Но не можех да помня имена или бях твърде отчаян, за да продължа да търся нататък.
Следобедното слънце грееше ярко, но вече се спускаше към хоризонта. Трябваше да се отправя към града.
Щом стигнах самата планина, върху която беше издигнат този град, започнах да се изкачвам по стръмните пътечки, използвани от пастирите.
Светлината бързо избледняваше. Гората бе твърде гъста, за да е безопасна толкова близо до един укрепен град. Проклинах ги, че не са оставили планината незалесена, но пък така разполагах със сигурно прикритие.
Имаше мигове насред този сгъстяващ се мрак, когато ми се струваше напълно невъзможно да стигна върха; звездите вече озаряваха искрящото като сапфир небе, но това само придаваше на достолепния град в цялото му величие още по-недостижим вид.
Накрая нощта неусетно се спусна сред дебелите стволове на дърветата и аз си проправях път, осланяйки се повече на инстинктите на коня си, отколкото на отслабващото си зрение. Бледият полумесец изглежда бе влюбен в облаците. Самото небе се състоеше от късове и парчета заради балдахина от листа над главата ми.
Улових се, че се моля на баща си, сякаш той се намираше в безопасност с моите ангели-хранители някъде наоколо, и мисля, че вярвах в него и неговото присъствие много по-силно, отколкото някога бях вярвал в ангели, и му казах:
— Моля те, татко, помогни ми да стигна там. Помогни ми да попадна на сигурно място, за да не могат онези демони да осуетят моето отмъщение.
Стиснах здраво меча си. Припомних си за кинжалите, които носех в ботушите си, в ръкава, в палтото и в пояса си. Напрягах се, за да виждам на нощната светлина и се наложи да се доверя на коня си, който си проправяше път през дебелите стволове на дърветата.
На моменти спирах и застивах на място. Не долавях никакви необичайни звуци. Кой друг би проявил такава глупост, че да излезе посред нощ в тази гора? Някъде към самия край на пътуването намерих главния път, гората оредя и на нейно място се ширнаха равни ниви и поляни и аз препуснах в галоп по извивките и завоите.
Най-сетне градът се извиси точно пред нас, както се случва, когато достигнеш до портите след последния завой. Тогава сякаш са те захвърлили на земята в подножието на омагьосана крепост — и аз дълбоко поех дъх в знак на благодарност, нищо че огромните порти бяха здраво затворени, все едно, че под тази крепост бе разположена вражеска армия.