Това щеше да бъде моят пристан.
Естествено, стражът — един сънлив войн, който се провикна отгоре, — поиска да разбере кой съм.
За пореден път усилието да измисля нещо убедително отклони вниманието ми от натрапчивите и почти неконтролируеми образи на демона Урсула и отрязаната й ръка, и на обезглавените тела на моите брат и сестра, повалени на пода на параклиса с помръдващи ръце и крака.
Извиках скромно, но с претенциозни думи, че съм учен, нает от Козимо де Медичи и съм дошъл в Санта Мадалена, за да търся книги, и най-вече стари молитвеници, свързани със светците и явленията на светата Дева Мария по тези места.
Пълни безсмислици.
Дошъл съм, заявих аз, да посетя църквите и училищата, както и всички стари учители, намиращи се в града, и да занеса на господаря си във Флоренция онова, което мога да купя със златните флорентински пари.
— Да, но как е името ти, името ти? — настояваше войникът, като леко открехна малката ниска порта, вдигнал високо фенера си, за да ме огледа.
Знаех, че изглеждам добре върху коня си.
— Де Барди — заявих аз. — Антонио де Барди, родственик на Козимо — казах силно разтревожен, назовавайки фамилията на съпругата на Козимо, защото това бе единственото име, което ми хрумна. — Слушай, добри човече, вземи тези пари и се нагостете добре с жена ти за моя сметка, ето, зная, че е късно, много съм уморен!
Портата се отвори. Наложи се да сляза и с наведена глава да преведа коня си през нея към кънтящия каменен площад вътре.
— Какво, за Бога — попита стражът, — си правил сам в тези гори по тъмно? Знаеш ли колко е опасно? А си и толкова млад? Какво им има на фамилията Барди напоследък, та пускат служителите си да пътуват без придружител? — Той сложи парите в джоба си. — Я се виж, ти си още дете! Можеха да те убият заради копчетата ти. Какво става с теб?
Площадът беше огромен и видях, че от него се разклоняват няколко улици. Провървя ми. Но какво щях да правя, ако и демоните бяха тук? Нямах представа къде нощуват или се спотайват тези същества! Но продължих да говоря.
— Аз съм виновен за всичко. Изгубих се. Ако ме издадеш, ще ми навлечеш неприятности — казах. — Заведи ме в някой хан. Много съм уморен. Ето, вземи това, не, така трябва. — Дадох му още пари. — Изгубих се. Не ги послушах. Изтощен съм до припадък. Имам нужда от вино, вечеря и легло. Ето, добри човече, не, не, не, вземи още, настоявам. Семейство Барди биха желали същото.
Джобовете му не достигаха, за да прибира парите, но той някак успя да ги напъха в ризата си, а след това ме поведе към хана под светлината на факлата, потропа на вратата и една миловидна старица слезе долу, за да ме заведе в стаята ми, благодарна за монетите, които веднага пъхнах в ръката й.
— Нека да е нависоко и с изглед към долината — казах, — ако обичате, и ми донесете някаква вечеря, може да е съвсем студена, все ми е едно.
— В този град няма да намериш никакви книги — каза стражът, който се мотаеше наоколо, докато аз следвах жената по стълбите. — Всички младежи го напускат; мястото е спокойно, има само няколко малки магазинчета. В наши дни младите бягат към университетите. Но тук е прекрасно за живеене, направо прекрасно.
— Колко църкви имате? — попитах старицата, когато пристигнахме в стаята. Казах й, че трябва да задържа запалената свещ през нощта.
— Две доминикански и една кармелитска — каза стражът, застанал приведен под малката врата — и прекрасната францисканска църква, която аз посещавам. Тук никога не се случват лоши неща.
Старицата поклати глава и му каза да пази тишина. Остави свещта и махна с ръка, че мога да я задържа.
Стражът не спираше да бърбори, когато аз седнах на леглото, вперил поглед в нищото, докато тя не донесе чиния студено овнешко, хляб и кана вино.
— В нашите училища цари строга дисциплина — продължаваше мъжът.
Старицата отново му каза да замълчи.
— Никой не се осмелява да създава проблеми в нашия град — каза той, а след това двамата си отидоха.
Нахвърлих се върху храната като животно. Имах нужда единствено от сила. В мъката си дори не можех да мисля за удоволствие. Погледах за малко миниатюрното късче високо, осеяно със звезди небе, като отчаяно се молех за помощ на всички светци и ангели, които можех да назова, а после здраво залостих прозореца.
Залостих и вратата.
След като се уверих, че свещта е на сигурно място в ъгъла и е достатъчно голяма, за да издържи до разсъмване, се строполих върху малкото неравно легло, но бях прекалено изтощен, за да сваля ботушите, меча, кинжалите или каквото и да било. Мислех, че ще заспя дълбоко, но лежах скован и изпълнен с омраза и болка, с ранена и покрусена душа, и се взирах в тъмното, а в устата си усещах вкуса на смъртта, сякаш я бях погълнал.