Но когато ставаше дума за сина му, баща ми искаше да бъда отгледан като принц, като господар и се наложи да усвоя всички рицарски умения и ценности, така че на тринайсет години можех да яздя в пълно бойно снаряжение, с приведена и покрита с шлем глава, препусках с пълна скорост и забивах копието си в пълна със слама мишена. Справях се с това с лекота. Беше толкова забавно, колкото ловът или плуването в планински потоци, или конните надбягвания със селските момчета. Правех го без съпротива.
Въпреки това бях раздвоен. Духовната ми същност беше развита във Флоренция от прекрасни учители по латински, гръцки, философия и теология и аз се увличах по момчешките драматизации и пиеси в града, като често играех главните роли в драмите, представяни от моето братство в дома на чичо ми и знаех как да пресъздам тържествено библейския Исак, комуто предстои да бъде принесен в жертва от покорния Авраам, както и обаятелния ангел Гавраил, заварен от подозрителния свети Йосиф с неговата Дева Мария.
Понякога тъгувах за всичко това: за книгите, лекциите в катедралите, които бях слушал с преждевременно развит интерес, и за прекрасните нощи във флорентинския дом на чичо ми, когато заспивах под звуците на зрелищни оперни спектакли, а съзнанието ми бе изпълнено с ослепителния блясък на чудодейни фигури, спускащи се по въжета, с неистовите звуци на лютни и барабани и танцьори, които се премятат почти като акробати, както и с шума от гласове, които се извисяваха в прелестна хармония.
Имах безгрижно детство. А в момчешкото братство, където членувах, се запознах с по-бедните деца от Флоренция, синовете на търговците, сираците и момчетата от манастирите и училищата, защото по мое време така стояха нещата за един земевладелец. Трябваше да се общува с хората.
Мисля, че като малък доста често се измъквах от къщата със същата лекота, с която по-късно се изплъзвах от замъка. Помня твърде много от фестивалите, дните на светците и процесиите във Флоренция — неща, които едно дисциплинирано дете не би трябвало да вижда. Много често се движех из тълпата и гледах ефектно украсените платформи в чест на светците, като се дивях на тържествеността на хората в притихналите редици, които носеха свещи и вървяха съвсем бавно, сякаш бяха изпаднали в религиозен транс.
Да, сигурно съм бил непослушен. Знам, че е така. Излизах през кухнята. Подкупвах слугите. Имах твърде много приятели, които бяха абсолютни разбойници или грубияни. Забърквах се в скандали, а после побягвах към къщи. Играехме с топка и се сражавахме из площадите, а свещениците ни гонеха с пръчки и сипеха заплахи. Бил съм и послушен, и палав, но никога истински зъл.
Когато напуснах този свят на шестнайсетгодишна възраст, никога вече не видях улица през деня, нито във Флоренция, нито някъде другаде. Е, мога да кажа, че съм видял най-доброто. С лекота мога да извикам в съзнанието си гледката от празника на свети Йоан, когато всеки един магазин във Флоренция трябваше да изложи отпред всичките си скъпи стоки, а монасите и калугерите пееха най-благозвучните химни на път към катедралата, за да благодарят на Бога за благословеното благополучие в града.
Бих могъл да продължа. Безброй са похвалите, с които човек би могъл да обсипе Флоренция от онези дни, защото това бе град, пълен с хора, които се занимаваха със занаяти и търговия и въпреки това създаваха най-великото изкуство, град на далновидни политици и наистина забележителни светци, на поети с дълбока душевност и най-дръзки разбойници. Вярвам, че по онова време на Флоренция бяха известни много неща, които Франция и Англия щяха да узнаят далеч по-късно и които и до ден днешен не са познати в някои държави. Две неща бяха верни. Козимо беше най-могъщият човек в целия свят. И хората, и единствено хората управляваха Флоренция тогава и завинаги.
Но да се върнем в замъка. Продължих образованието си у дома, като редувах рицарството с науката. Ако нещо помрачаваше живота ми, то бе, че на шестнайсет години бях достатъчно голям, за да постъпя в истински университет и го знаех, а и донякъде исках да го направя, но продължих да отглеждам нови соколи, дресирах ги сам и ловувах с тях из пленителните околности.
На шестнайсетгодишна възраст бях възприеман като твърде образован от по-възрастните представители на моя род, които всяка вечер се събираха на масата — най-вече чичовците на моите родители, повечето, от които принадлежаха на отминалите времена, когато „банкерите не управлявали света“. Тези мъже разказваха невероятни истории за кръстоносните походи, в които бяха участвали на младини и за онова, което бяха видели по време на жестоката битка при Акра, или докато се сражавали из островите Кипър и Родос, или пък описваха живота си в открито море и в многото екзотични пристанища, където били страшилище за хановете и жените.