— Тя е изящна, оригинална и все пак достойна за похвала съгласно всички правила. В това се състои нейната гениалност — да променя, но не прекалено, да бъде неподражаема, но не и неразбираема, и точно това е постигнал той, татко, уверявам те.
Нищо не можеше да ме спре.
— Ето какво мисля за този мъж — казах аз. — Неговата похот, страстта му към жените, почти животинският му отказ да спази монашеския си обет, се намират в постоянен конфликт с духовника, защото виждаш, че той носи расото си, той е Фра Филипо. И поради този конфликт лицата, които рисува, придобиват изражение на пълно отстъпление.
Баща ми слушаше.
— Така е — казах аз. — Тези образи отразяват собствения му непрестанен компромис със силите, с които не може да се помири, и те са тъжни и мъдри, и съвсем не невинни, а винаги притихнали, в израз на своето безмълвно страдание.
По пътя към вкъщи, докато яздехме рамо до рамо през гората по един доста стръмен път, баща ми съвсем небрежно ме попита дали художниците, които бяха изрисували нашия параклис, са били добри.
— Татко, ти се шегуваш — отвърнах аз. — Те бяха превъзходни.
Той се усмихна.
— Нали разбираш, не бях сигурен — каза. — Просто наех най-добрите — и сви рамене.
Усмихнах се.
После той се засмя благо. Така и не го попитах кога и дали мога отново да напусна дома ни, за да уча. Вероятно съм преценил, че мога да ощастливя и двама ни.
Може би спряхме около двайсет и пет пъти по време на онова последно пътуване към дома от Флоренция. Гощавахме се в замък след замък и посещавахме новите вили, пищни и изпълнени със светлина и обградени с богати градини. Не се привързвах особено към каквото и да било, защото приемах, че това е животът ми — всички онези беседки, покрити с виолетови глицинии, лозята по зелените склонове и руменобузите девойки, които ми махаха с ръка от лоджиите.
Впрочем в годината, когато предприехме това пътуване, Флоренция се намираше във война. Тя поддържаше великия и прославен Франческо Сфорца, който искаше да завладее Милано. Неапол и Венеция бяха на страната на Милано. Това бе ужасна война, но тя не ни засегна.
Сраженията се водеха на други места и от наемници, а омразата, която предизвика, се усещаше из градските улици, но не и в нашите планини.
Онова, което съм запомнил от нея, са двама забележителни герои, замесени в свадата. Първият е херцогът на Милано, Филипо Мария Висконти, човек, който беше наш враг, независимо дали това ни харесваше, тъй като беше враг на Флоренция.
Но чуйте що за мъж беше той: говореше се, че е непоносимо дебел и много нечистоплътен, и понякога събличал всичките си дрехи и се въргалял гол из калта на градината си! Изпадаше в ужас при вида на меч и пищеше, ако го види без ножница, а освен това се ужасяваше от идеята да рисуват портрета му, защото мислеше, че е много грозен, какъвто и беше. Но това не бе всичко. Слабите крачка на този мъж не издържаха тежестта му, та се налагаше неговите пажове да го носят на ръце. Ала той имаше чувство за хумор. За да плаши хората, внезапно измъкваше змия от ръкава си! Прекрасно, не намирате ли?
И все пак този мъж някак успяваше да управлява Миланското херцогство цели трийсет и пет години, а неговият собствен наемник Франческо Сфорца се обърна точно срещу Милано в тази война.
Него искам да опиша съвсем накратко, защото той бе колоритен по коренно различен начин, тъй като беше красив, силен и храбър син на селянин — селянин, който бил отвлечен като дете и успял да стане главатар на своите похитители. И така, Франческо оглавил войската, едва когато героичният му баща се удавил в един поток, опитвайки се да спаси един паж. Каква храброст. Каква безкористност! Какви заложби.
Никога не бях виждал Франческо Сфорца преди да напусна този свят и да се превърна в бродещ вампир, но той отговаряше на описанието си — мъж, притежаващ героичен размах и стил и ако щете вярвайте, но точно на този син на селянин и роден войн смахнатият тънкокрак херцог на Милано даде за жена собствената си дъщеря. Въпросната дъщеря, между другото, не бе родена от съпругата на херцога, горкичката, защото тя бе затворена в лудница, а беше дете на неговата метреса.
В крайна сметка именно този брак стана причина за войната. В началото Франческо се сражаваше храбро за херцог Филипо Мария, но когато странният, непредвидим дребен херцог най-после хвърли топа, съвсем естествено неговият зет, красивият Франческо, очаровал всички в Италия — от папата до Козимо, пожела да стане херцог на Милано!
Всичко това е истина. Не намирате ли, че е интересно? Вижте само. Пропуснах да кажа, че херцог Филипо Мария толкова се страхуваше от гръмотевици, че се говореше, че е построил в двореца си шумоизолирана стая.