Выбрать главу

Мили дядо, а когато у господарите има елха с армагани, вземи ми един позлатен орех и го скрий в зеленото сандъче. От господарката Олга Игнатиевна поискай, кажи й — за Ванка.“

Ванка конвулсивно въздъхна и пак се втренчи в прозореца. Спомни си, че за елхата на господарите винаги отиваше в гората дядото и вземаше със себе си и своя внук. Весело време беше! И дядото пръхтеше, и студът пръхтеше, а като ги гледаше, и Ванка пръхтеше. Понякога, преди да отсече елхата, дядо му изпушва една лула, дълго смърка тютюн и се присмива на помръзналия Ванюшка… Младите ели, обвити в скреж, стоят неподвижно и чакат коя от тях ще умре. Изневиделица през преспите ще прелети като стрела заек… Дядо му не може да не викне:

— Дръж, дръж… дръж! Ах, дяволският му заек!

Дядо му довличаше в господарската къща отсечената елха, а там започваха да я кичат… Повече от всички залягаше младата господарка Олга Игнатиевна, любимката на Ванка. Когато беше още жива Пелагея — майката на Ванка — и работеше у господарите като прислужничка, Олга Игнатиевна тъпчеше Ванка с шекерчета и от нямане какво да прави, научи го да чете, да пише, да брои до сто и дори да танцува кадрил. А когато Пелагея умря, пратиха сирачето Ванка в кухнята за слуги при дядо му, а от кухнята — в Москва, при обущаря Аляхин…

„Ела, мили дядо — продължи Ванка, — моля те в името на Христа Бога, вземи ме от тука. Съжали се над мен, нещастното сираче, защото всички ме бъхтят и страшно много ми се яде, и такава мъка си имам, че не мога ти каза, все плача. А онзи ден господарят ме удари с калъпа по главата така, че паднах и едвам се свестих. Загубен е моят живот, по-лош от кучешкия… И още много здраве на Альона, на кьоравия Егорка и на коларя, а хармониката ми не давай на никого. Оставам твой внук Иван Жуков, мили дядо, ела.“

Ванка сгъна на четири изписания лист и го сложи в плика, купен същата вечер за една копейка… Помисли малко, натопи перото и написа адреса:

На село за дядо

После се почеса, помисли и добави: „Константин Макарич“. Доволен, че не му попречиха да пише, той си сложи шапката и без да си метне кожухчето, само по риза, изскочи на улицата…

Продавачите в месарницата, които той разпитва същата вечер, му бяха казали, че писмата се пускат в пощенски кутии, а от кутиите се разнасят по цялата земя на пощенски тройки с пияни колари и весели звънчета. Ванка дотича до първата пощенска кутия и пъхна скъпоценното писмо в отвора…

Унасян от сладки надежди, след един час той вече дълбоко спеше… Сънува печка. На печката седи дядо му, провесил босите си крака, и чете писмото на готвачката… Край печката обикаля Виюн и върти опашка…

1886

Информация за текста

© Венцел Райчев, превод от руски

Антон Павлович Чехов

Ванька, 1886

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009

Издание: Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11125]

Последна редакция: 2009-04-04 11:00:00