Пауза и преценка.
Отдясно прашен барплот. Зад него напукано огледало. Празни бутилки. Месингов кант, почернял и патиниран. Вляво и отзад маси. В различни стадии на поправка.
В най-приличната част на това място е седнал мъж. С гръб към вратата. Джинси Леви’с. Туристически обувки. Избеляла синя риза. Зелена раница, подпряна на стената от лявата му страна.
На масата пред него се вижда избелелият контур на издраскана, лекьосана, почти разпаднала се шахматна дъска.
чекмеджето, откъдето е извадил шаха стои полуотворено.
Решаването на някой шахматен етюд или преиграването на най-добрата партия в живота му бяха толкова нужни на мъжа, колкото и дишането, движението на кръвта и поддържането на относително стабилна телесна температура
То се приближи и вероятно след него в праха останаха пресни следи, но никой не ги забеляза.
То също играеше шах.
То погледа, докато мъжът разиграваше партията на живота си, състояла се на световните финали преди седем години. След нея беше прегорял — удивен, че е стигнал дори дотам — защото никога не се справяше добре под напрежение. Винаги се бе гордял с точно тази своя партия, и я изживяваше отново и отново, както всяко живо същество изживява отново и отново определени повратни моменти в живота си. Тогава се бе почувствал на върха за около двадесет минути. Бе сиял, чист и непоклатим. Бе се чувствал най-добрия.
То зае мястото зад шахматната дъска срещу мъжа и я разгледа. Мъжът довърши партията с усмивка. След това нареди отново фигурите, стана и донесе кутия бира от раницата си. Отвори я.
Когато се върна при масата откри, че пешката пред белия цар е преместена на К4. Веждите му отскочиха. Той извърна глава, огледа бара, срещайки в зловещото огледало единствено собствения си озадачен поглед. Надникна под масата. Отпи глътка бира и седна.
Пресегна се и придвижи своята пешка на К4. След секунда видя как белият кон се издига бавно във въздуха, понася се напред и спира на КВ3. Преди да премести собствения си кон на позиция КВ3, мъжът се вгледа за известно време в празнотата от отсрещната страна на масата.
Белият кон се раздвижи и взе пешката му. Той пренебрегна абсурдността ситуация и премести пешката си на Q3. Когато белият кон се върна на КВ3, той вече беше забравил липсата на осезаем противник. Спря за малко, за да отпие, но секунди след като я беше оставил на масата, бирата се надигна, мина над дъската и се наклони. Последва гъргорене. Кутията падна на пода, подскочи и издрънча на празно.
— Извинявай, — мъжът стана и отиде до раницата — Ако смятах, че си нещо, което харесва бира, щях да ти предложа.
Той отвори още две кутии и се върна, оставяйки едната в отсрещния край на масата, а другата до дясната си ръка.
— Благодаря. — чу мек и изящен глас, идващ от отсрещната страна.
Кутията се надигна, наклони се леко и отново се върна на масата.
— Казвам се Мартин — каза мъжът.
— Наричай ме Тлингел — отвърна другият — Мислех, че видът ви е на изчезване. Доволен съм, че сте оцелели, за да можем да изиграем тази партия.
— Хм. Още сме навсякъде, поне доколкото видях последния път, а това беше преди няколко дена.
— Няма значение. Ще се погрижа за това по-късно. Подведох се от вида на това място. — отвърна Тлингел.
— О, това е безлюден град на призраци. Нося си необходимото в раницата.
— Няма значение. Близо съм до повратен момент от съществуването ви като вид. Усещам го.
— Боя се, че не те разбирам.
— Никак не съм сигурен, че би искал да разбереш. Да считам ли, че възнамеряваш да вземеш пешката?
— Може. Ще я взема. За какво говориш?
Бирената кутия се надигна. Невидимото единство отпи поредната глътка.
— Ами… Ще го кажа по-просто, вашите … приемници… са загрижени. Мястото ви в схемата е доста важно. Аз съм този, който има достатъчно мощ, затова дойдох да проверя как стоят нещата.
— Приемници ли? Не разбирам.
— Напоследък виждал ли си грифони?
Мартин се подсмихна.
— Дочух това-онова — каза — Видях някакви снимки на онзи дето уж са го застреляли в Скалистите планини. Фалшификати, естествено.
— Естествено, че ще приличат на фалшификати. Винаги става така с митичните същества.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че е бил истински?
— Разбира се. Светът ви е в лошо състояние. След като наскоро умря последната мечка гризли се отвори място за грифоните — точно както смъртта на последния епиорнис доведе йети, птицата додо — чудовището от Лох Нес, прелетният гълъб — снежния човек от Северна Америка, синият кит — морския кракен, американският орел — василиска…
— Не си убедителен.
— Пийни още една.
Мартин посегна към бирата си, ръката му спря и той се втренчи.
До бирената кутия стоеше напрегнато за скок създание дълго приблизително пет сантиметра, с човешко лице, лъвско тяло и пернати криле.
— Минисфинкс — продължи гласът — Появиха се, когато унищожихте последния вирус на едрата шарка.
— Да не искаш да кажеш, че всеки път, когато естествен природен вид изчезне, на мястото му идва митичен вид?
— Накратко — да. Точно това се става сега. Не винаги е било така, но вие разрушихте механизма на еволюцията. В момента ние възстановяваме баланса — другите от утринната страна — които, всъщност, никога не сме били застрашени. Ние се връщаме, в нашето време.
— И ти, Тлингел, каквото и да си, казваш, че в момента човечеството е застрашено?
— Доста. Но не можете да поправите нищо, нали? Дай да продължим партията.
Сфинксът отлетя. Мартин отпи бира и взе пешката.
— Кои са нашите приемници? — попита.
— Скромността ми, едва ли не, ми забранява да го кажа, — отвърна Тлингел — но когато видът е бил толкова забележителен като вашия, в естествения ред на нещата е следващите да бъдат най-красивите, най-интелигентните и най-значителните от нас.
— А ти какво си? Дали бих могъл да хвърля един поглед?
— Ами… да. Ако си дам малко труд.
Бирената кутия се надигна, и пресушена падна на пода. Откъм масата се чу серия бързи тътнещи звуци. В пространството срещу Мартин затрептяха сияйни огньове, чиито център започна да потъмнява. Контурът продължи да светлее, а вътрешността вихрено почерня. Обликът се раздвижи, крачейки гордо из бара. Множество следи от миниатюрни копита се отбелязаха върху дъските на пода. То придоби пълната си форма с един последен, ослепителен проблясък. Мартин пое дълбоко въздух, за да възприеме ставащото пред очите му.
През него стоеше изправен в хералдическа поза на задните си крака черен еднорог с насмешливи жълти очи. Пламъците се виха около него още секунда преди да изчезнат напълно.
Мартин се отдръпна, вдигнал ръка, за да се предпази.
— Приветствай ме, — изрече Тлингел — Аз съм пред теб — древен символ на мъдрост, доблест и красота!
— Мислех, че еднорозите са като правило бели. — продума най-сетне Мартин.
— Аз съм архетип, обладаващ добродетели, надхвърлящи обичайните.
— Като например?
— Дай да продължим играта…
— А съдбата на човечеството? Ти каза…
— … и да оставим несъщественото за после.
— Не бих нарекъл гибелта на човечеството несъществена.
— А ако имаш и още бира…
— Добре. — каза Мартин и се отправи към раницата, докато създанието с очи като бледи слънца местеше фигурата си. — Ето бира.