Мартин посегна към бирата си, ръката му спря и той се втренчи.
До бирената кутия стоеше напрегнато за скок създание дълго приблизително пет сантиметра, с човешко лице, лъвско тяло и пернати криле.
— Минисфинкс — продължи гласът — Появиха се, когато унищожихте последния вирус на едрата шарка.
— Да не искаш да кажеш, че всеки път, когато естествен природен вид изчезне, на мястото му идва митичен вид?
— Накратко — да. Точно това се става сега. Не винаги е било така, но вие разрушихте механизма на еволюцията. В момента ние възстановяваме баланса — другите от утринната страна — които, всъщност, никога не сме били застрашени. Ние се връщаме, в нашето време.
— И ти, Тлингел, каквото и да си, казваш, че в момента човечеството е застрашено?
— Доста. Но не можете да поправите нищо, нали? Дай да продължим партията.
Сфинксът отлетя. Мартин отпи бира и взе пешката.
— Кои са нашите приемници? — попита.
— Скромността ми, едва ли не, ми забранява да го кажа, — отвърна Тлингел — но когато видът е бил толкова забележителен като вашия, в естествения ред на нещата е следващите да бъдат най-красивите, най-интелигентните и най-значителните от нас.
— А ти какво си? Дали бих могъл да хвърля един поглед?
— Ами… да. Ако си дам малко труд.
Бирената кутия се надигна, и пресушена падна на пода. Откъм масата се чу серия бързи тътнещи звуци. В пространството срещу Мартин затрептяха сияйни огньове, чиито център започна да потъмнява. Контурът продължи да светлее, а вътрешността вихрено почерня. Обликът се раздвижи, крачейки гордо из бара. Множество следи от миниатюрни копита се отбелязаха върху дъските на пода. То придоби пълната си форма с един последен, ослепителен проблясък. Мартин пое дълбоко въздух, за да възприеме ставащото пред очите му.
През него стоеше изправен в хералдическа поза на задните си крака черен еднорог с насмешливи жълти очи. Пламъците се виха около него още секунда преди да изчезнат напълно.
Мартин се отдръпна, вдигнал ръка, за да се предпази.
— Приветствай ме, — изрече Тлингел — Аз съм пред теб — древен символ на мъдрост, доблест и красота!
— Мислех, че еднорозите са като правило бели. — продума най-сетне Мартин.
— Аз съм архетип, обладаващ добродетели, надхвърлящи обичайните.
— Като например?
— Дай да продължим играта…
— А съдбата на човечеството? Ти каза…
— … и да оставим несъщественото за после.
— Не бих нарекъл гибелта на човечеството несъществена.
— А ако имаш и още бира…
— Добре. — каза Мартин и се отправи към раницата, докато създанието с очи като бледи слънца местеше фигурата си. — Ето бира.
Нещо от играта се изпари. Мартин седна пред извития абаносов рог на Тлингел, в позата на насекомо, което ще бъде прободено всеки момент и осъзна, че играта му е свършила. Усети напрежението в момента, когато видя звяра — а и всички тези приказки за неизбежния съден ден. Това можеше да го чуе от всеки изпечен песимист, но щом идва от такъв необичаен източник…
Първоначалното му въодушевление бе изчезнало. Вече не беше във върхова форма. А Тлингел беше добър. Много добър. Мартин се улови да мисли дали ще може да направи реми.
След известно време видя, че няма да успее и се предаде.
Еднорогът го погледна и се усмихна.
— Наистина не играеш лошо — за човек.
— И по-добре съм играл.
— Не е позор да загубиш от мен, смъртно същество. Даже измежду митичните същества няма много, които могат да удовлетворят един еднорог с играта си.
— Радвам се, че не си се отегчил напълно. — каза Мартин — А сега ще ми кажеш ли какво говореше за унищожението на моя вид?
— А, онова ли? В утринната страна, където живеят тези като мен, аз усетих като нежен полъх в ноздрите си възможността вие да отмрете, възможност обещаваща да разчисти пътя за нас…
— И как ще стане това?
Тлингел се отърси и рогът му изписа нещо във въздуха.
— Наистина не знам. Предчувствията рядко биват специални. Всъщност, точно това дойдох да открия. Вече трябваше да съм го направил, но ти ме разсея с бира и хубава игра.
— Възможно ли е да грешиш?
— Съмнявам се. Това е другата причина, поради която съм тук.
— Моля те, обясни.
— Има ли още бира?
— Две, ако не се лъжа.
— Ако, обичаш.
Мартин стана и ги донесе.
— По дяволите. На тази й се откачи ухото. — каза.
— Сложи я на масата и я дръж здраво.
— Добре.
Рогът на Тлингел се наведе бързо и промуши кутията.
— … — За всичко става — отбеляза Тлингел, издърпвайки го.
— Другата причина, поради която си тук … — напомни Мартин
— Тя е, че аз просто съм специален. Умея да върша неща, които останалите не могат.