— Какви по-точно?
— Мога да откривам слабите места и да влияя на събитията така, че да ги използвам, … ускорявам нещата. Превръщам възможността във вероятност, и тогава…
— Ти ли ще ни унищожиш? Лично?
— Това надали е правилният поглед върху нещата. По-скоро е като игра на шах. Използваш еднакво слабостите на противника и собствените си сили. Ако основите не бяха вече положени от вас, аз бих бил безсилен. Мога да влияя само на това, което съществува.
— И какво ще стане? Трета Световна Война? Екологично бедствие? Мутирала болест?
— Все още не знам, и ми се ще да не ме питаш с такъв тон. Повтарям ти, че в момента само наблюдавам. Аз съм само един агент…
— Не ми звучи много достоверно.
Тлингел замълча. Мартин заприбира шаха.
— Няма ли да играем още веднъж?
— Да забавлявам този, който ще ме унищожи? Не благодаря.
— Защо го възприемаш по такъв начин…
— Между другото, това са последните бири.
— О. — Тлингел загледа с копнеж изчезващите фигурки и отбеляза — Бих могъл да изиграя още една игра без освежаващи напитки …
— Не, благодаря.
— ядосан си.
— Ти нямаше ли да си в обратната ситуация?
— Антропоморфицираш.
— Е, и?
— Предполагам, че щях да съм ядосан.
— Би могъл да ни дадеш малко време — поне да ни оставиш да правим собствени грешки.
— Е, вие вече почти сте ги направили. Всички тези видове, чиито приемници са от моя народ.
Мартин почервеня.
— Окей. Едно на нула за теб. Но не е задължително да ми харесва.
— Ти си добър играч. Знам …
— Тлингел, ако бях в най-добрата си форма, мисля, че щях да те бия.
Еднорогът изпусна тънки струи дим от ноздрите си.
— Не си чак толкова добър. — каза Тлингел.
— Откъде знаеш?
— Долавям ли предложение?
— Възможно е. Какво струва за теб още една игра?
Тлингел издаде подигравателен звук.
— Нека отгатна: Сега ще ми кажеш, че ако ме победиш искаш да ти обещая, да не упражнявам волята си дори над най-слабата свръзка в съществованието на човечеството и да не го съсипвам.
— Естествено.
— А какво печеля аз?
— Удоволствието от играта. Нали това искаш?
— Условията изглеждат леко неравностойни.
— Не и ако така или иначе ще спечелиш. Продължаваш да твърдиш, че ще спечелиш, нали?
— Добре. Нареди дъската.
— Първо искам да ти кажа още нещо за мен.
— Да?
— Не играя добре под напрежение, а тази игра ще бъде страхотно важна за мен. Ти също искаш да играя възможно най-добре, нали?
— Да, но се боя, че не бих могъл да настроя реакциите ти спрямо играта.
— Струва ми се, че бих могъл и сам, ако разполагам с повече време между двата хода, отколкото се полага обикновено.
— Съгласен съм.
— Имам предвид наистина много време.
— Какво точно имаш предвид?
— Ще ми трябва време да изчистя мозъка си, да се отпусна и да обмисля позициите все едно са обикновени проблеми…
— Искаш да си отиваш оттук между два хода ли?
— Да.
— Добре. За колко време?
— Не знам. Няколко седмици.
— Нека да е месец. Съветвай се с вашите експерти, пусни ходовете и на компютрите ви. Може да се получи малко по-интересна игра.
— честно казано, нямах това предвид.
— Значи се опитваш да спечелиш време.
— Не отричам. Но от друга страна, то ми е необходимо.
— В такъв случай, ето и моите условия. Бих желал това място да се почисти и да се пооправи, да живне малко. Пълна бъркотия е. Искам също така да ми се сервира бира.
— Окей, ще се погрижа.
— Тогава съм съгласен. Да видим кой ще е с белите.
Мартин разбърка под масата бяла и черна пешка в двете си ръце. Вдигна стиснати шепи и ги протегна към Тлингел. Той се наведе и чукна с копито по масата. Върхът на черния рог докосна лявата ръка на Мартин.
— Добре, това подхожда на гладката ми и бляскава козина. — обяви еднорогът.
Мартин се усмихна и нареди белите пред себе си, а черните пред своя противник. Веднага щом приключи, придвижи пешката си на К4.
Деликатното абаносово копито на Тлингел постави пешката пред черния цар на К4.
— Да разбирам ли, че сега ще ти трябва един месец, за да обмислиш следващия си ход?
Мартин не отговори и премести коня си на КВ3. Тлингел бързо отговори с кон на QВ3.
Мартин отпи глътка бира и премести офицера си на N5. Еднорогът премести другия кон на В3. Мартин извърши незабавна рокада и Тлингел взе пешката му с коня си.
— Мисля, че ще се справим — внезапно изрече Мартин — ако просто ни оставите на мира. Учим се и от грешките си. В течение на времето.
— Митичните същества не съществуват във времето така, както си го представяте вие. Вашият свят е особен случай.