— Не ви ли се случва да правите грешки?
— Дори да ни се случи, те са своего рода поетични.
Мартин изръмжа и премести пешка на Q4. Тлингел веднага контрира с кон на Q3.
— Трябва да спра. — изправи се Мартин. — Вбесявам се и това влошава играта ми.
— Значи тръгваш?
— Да.
Той отиде и взе раницата си.
Ще се видим тук след един месец, нали?
— Да.
— чудесно.
Еднорогът се надигна и тропна по пода. Около тъмните му очертания заиграха светлини… Те рязко проблеснаха и се разпръснаха във всички посоки като тих взрив. Последва вълна от тъмнина.
Треперещ Мартин се озова до стената. Когато свали ръка от очите си, видя че е сам заедно с шахматните коне, офицерите, царете, цариците, крепостите им и целите войнства на двата царя.
Тръгна си.
След три дена Мартин се върна с камионетка, натоварена с генератор, дървен материал, стъкла за прозорци, инструменти, боя, почистващи препарати, восък. Почисти с прахосмукачка и избърса праха. Свали прогнилата дървения. Постави стъкла на прозорците. Излъска до блясък стария месинг. Намаза и полира всички плоскости. Натърка пода с восък и го излъска. Запуши дупките и изми чашите. Извози всичкия боклук.
Отне му почти цяла седмица, за да превърне това древно място от порутен яхър в прилично заведение. След което отпътува с камиона, върна наетото оборудване и си купи билет за Северозападните територии.
Обширната влажна гора бе едно от любимите му места за разходки и размисъл. Сега търсеше пълна промяна на обстановката, поглед на страничен наблюдател. Не че следващият му ход не беше очевиден, дори тривиален. Но нещо го глождеше…
Знаеше, че не е само играта. Ако не я беше започнал, можеше да се откъсне от всичко, да броди сънен в сенките, да диша чист въздух.
Мартин спря да отпочине, подпирайки гръб на изскочилите корени на огромно дърво. Извади от раницата си малък шах и го постави на един камък, който придърпа. Валеше ситен, подобен на мъгла дъжд, но дървото го заслоняваше, поне засега. Той възстанови дебюта до атаката на Тлингел с коня на Q3. Най-простото нещо бе да вземе коня с офицера. Но не посегна да го направи.
Загледа се известно време в дъската, усети, че клепачите му натежават, затвори очи и задряма. За не повече от няколко минути. После изобщо не можа да си спомни, че е спал.
Нещо го събуди. Не разбра какво. Премигна няколко пъти и отново затвори очи. След което ги отвори много бързо.
Както беше навел глава, погледът му се закова в чифт огромни и космати боси крака — най огромните крака, който бе съзерцавал някога. Стояха неподвижни пред него, насочени леко вдясно.
Бавно, много бавно, вдигна очи. Не много нависоко, както се оказа. Съществото беше само около метър и четиридесет високо. То гледаше по-скоро към шахматната дъска, отколкото към него и той използва възможността да го огледа.
Нямаше дрехи, но беше много космато, с тъмнокафява кожа, очевидно от мъжки пол, нискочело с дълбоки очни кухини, съответстващи на окосмяването, с широки рамене, ръце с пет пръста и палец отделен от станалите четири.
То се обърна рязко и го поздрави , разкривайки множество блестящи зъби.
— Бялата пешка взема другата пешка — каза с мек носов глас.
— Хайде бе, — каза Мартин — Офицерът взема коня.
— Искаш ли да ми дадеш черните и да го изиграем по този начин? Ще те разбия.
Мартин пак хвърли един поглед към краката му.
— …Или ако искаш ми дай белите и вземи тази пешка. Пак ще те разбия.
— Вземи белите — каза Мартин и се изправи — Дай да видим имаш ли понятие за какво говориш — той посегна към раницата си — Искаш ли бира?
— Какво е това бира?
— Средство за възстановяване. чакай малко.
Преди да довършат опаковката от шест бройки, снежният човек — чието име, както разбра, бе Гренд — беше разбил Мартин.
Гренд изигра много агресивен мителшпил, принуждавайки Мартин да мине в глуха защита и продължи да го притиска, докато накрая той се предаде.
— Страхотна игра стана. — заяви Мартин, облегна се и погледна човекоподобното същество пред себе си.
— Да, нас големите крака ни бива, бих казал. Шахът ни е любимата почивка, а сме толкова ужасно примитивни, че не умеем много да правим шахматни дъски и фигури. Повечето време играем само с главите си. Не всеки може да ни стигне.
— Ами еднорозите? — попита Мартин.
Гренд кимна бавно.
— Те са може би единствените, с които се играе добре. Макар че са деликатни същества, те са доста коварни противници. Обаче са страхотно самоуверени. Даже когато грешат. Както и да е, не съм виждал нито един еднорог, откакто напуснахме утринната земя. Много лошо. Остана ли още от тази бира?