— Слагам чертата и си вземам месеца.
— Добре. Да пийнем още по едно преди да си кажем лека нощ. Става ли?
— Разбира се. Защо не.
Поседяха малко и Тлингел му разказа за утринната страна, за прастарите гори и заоблените равнини, за високите скалисти планини и пурпурни морета, за магическите митични зверове.
Мартин поклати глава.
— Не виждам защо ти е тогава да идваш тук — каза — щом имаш такъв дом.
Тлингел въздъхна.
— Май се получи нещо като състезание с грифоните. Все така става напоследък. Е. До другия месец…
Тлингел стана и се обърна.
— Сега съм в пълна кондиция. Гледай!
Еднорогът избледня, очертанията му се размиха, изсветля, отново избледня и изчезна подобно образ след като затвориш очи.
Мартин отиде до барплота и си наля нова халба. Срамота да прахосва останалото. На сутринта щеше да му се иска еднорогът да е тук. Или поне рогът му.
В гората цареше сивкав ден. Мартин подпря чадъра над скалата, върху която беше разположил шахматната дъска. Върху плата падаха с отегчителен монотонен звук капки от листата. Фигурите бяха подредени в позицията, след като Тлингел изигра пешка на Q3.
Мартин се чудеше дали Гренд е запомнил че има среща, дали е пресметнал правилно дните…
— Здрасти, — дочу носовия глас, някъде отзад и вляво от себе си.
Обърна се и видя как Гренд заобикаля дървото, стъпвайки по масивните корени с масивните си нозе.
— Не си забравил — каза Гренд — Много хубаво! Вярвам, че също така не си забравил и бирата?
— Домъкнах цяла раница. Можем направо да си отворим бар.
— Какво е бар?
— Това е място, където хората ходят да пият — на сухо, за да не ги вали дъжд — малко е мрачно, но има атмосфера — сядат на високи столове пред барплот или сядат пред малки масички — и си говорят — понякога има музика — и пият.
— Това всичкото ли ще го направим тук?
— Не, само тъмнината и пиенето. Освен, ако не броиш дъжда за музика. Образно казано.
— Звучи като доста приятно място.
— Да. Ако подържиш този чадър над дъската, ще се опитам да пресъздам възможно най-доброто подобие.
— Добре. Ей, ама това изглежда като вариант на партията от миналия път.
— Тя е. чудех се какво щеше да стане, ако бях играл по този, а не по другия начин.
— Хмм, чакай да помисля…
Мартин извади от раницата си четири шестици бира и отвори първата.
— Заповядай.
— Благодаря.
Гренд взе бирата, приседна и подаде чадъра на Мартин.
— Пак ли съм с белите?
— Да.
— Пешка на шест пред царя.
— Сериозно?
— Да, бе.
— Тогава най-умното, за което се сещам, е да взема пешката ти с тази пешка.
— Може. Аз пък ще перна коня ти с моя.
— Тогава ще го изтегля на К2.
— … А аз ще отида с моя на В3. Може ли още една бира?
След час и петнадесет минути Мартин се предаде. Дъждът беше спрял и той беше свил чадъра.
— Още една партия? — попита Гренд.
— Да.
Следобедът се изтърколи. Напрежението липсваше. Тази партия беше само за развлечение. Мартин изпробва безумни комбинации, предвиждайки с огромна яснота няколко хода напред, както в онзи ден …
— Реми — обяви доста по-късно Гренд — Тази партия беше страхотна. Доста си се усъвършенствал.
— По-скоро се освободих от напрежението. Искаш ли още една?
— Може. След малко. Разкажи ми повече за баровете.
Разказа му. И накрая попита:
— Как ти се отразява тази бира?
— Малко съм замаян. Но всичко е наред. Ще те бия и третата игра.
И го би.
— Не играеш зле за човек, знаеш ли. Никак не е зле. Ще идваш ли пак другия месец?
— Да.
— Добре. Ще донесеш ли повече бира?
— Ще нося, докато имам пари.
— О. Тогава вземи насам малко гипс. Ще ти направя няколко страхотни отпечатъци от крака и ще можеш да ги показваш. Разбрах, че вървят доста добре.
— Няма да забравя.
Мартин се изправи на крака и започна да събира шахматния комплект.
— До скоро.
— Чао.
Мартин отново изчисти и излъска, внесе механичното пиано и разхвърля стърготини по пода. Постави ново буре с бира. Окачи по стените няколко постера и няколко отвратителни стари картини, които откри при вехтошаря. Разположи плювалници на стратегически места. Когато свърши, се разположи на бара и отвори бутилка минерална вода. Заслуша се във виещия вятър на Ню Мексико и в песъчинките удрящи се в стъклата на прозореца. Зачуди се дали целият свят ще усети този сух, скръбен звук, в случай че Тлингел прецени, че е необходимо да приключи с човечеството или — неприятна мисъл — дали приемниците на собствения му вид ще направят така, че светът да заприлича на митичната утринна страна.