Йордан Йовков
Василена и господарят
Щом Захария влезе у Галункини, още при вратата той се спря да си поотдъхне, като че беше се спасил от нещо. И тозчас лицето му светна и стана таквоз, каквото си беше: весело, безгрижно. Вън той трябваше да се преструва, да върви като болен, да не се засмее, да е замислен: Севастица, жена му, можеше да погледне от прозореца и да разбере, че докато тя е болна и лежи в къщи, той се радва, защото е останал свободен.
Галунка посрещна Захария от другата стая. Но той не забеляза неспокойния поглед, с който тя го погледна най-напред, мина и седна до прозореца.
— Каква хладинка… Хубаво е тук у вас — каза Захария. — У вас като дода, добре ми е. Има с кого да размениш дума. А то — сметки, сметки — да ти омръзне. Василена няма ли я? Де е Василена?
Галунка каза нещо неясно, но Захария не попита пак, а продължи.
— Донес ми, Галунке, шишенцето с ракията. Севастица ми се сърди, като ме види да пия. Тук, на хладинка, искам да пия една чашка. Голяма работа една чашка. Ний със Севастица тъкмо се приготвихмеда излезем, и нея я заболя глава. Легна си. Лошо главоболие има Севастица, тъй отведнаж, знаеш… Нека си почине, нека.
Той погледна през прозореца.
— Де е Василена? Няма ли да доде Василена?
— В градината е Василена. Ще доде — отвърна Галунка.
На една табличка тя сложи пред Захария едно шише с ракия. Като правеше, когато почваше да пие, Захария си наля една след друга две чашки, след туй се загледа през прозореца и зачака усмихнат.
Галунка седна настрана и забърза над чорапа си. Не обичаше тя тия чести посещения на господаря. Че той задиря Василена, това го знаеха всички вече. Оставаше само да го научи и Севастица, господарката, и тогаз да дойде най-лошото. Но и Василена, мислеше си Галунка, нма вина. Докато отначало тя се държеше добре и дори се присмиваше на Захария, отпосле взе да се заслушва в думите му, приятно и беше да се застоява с него. А тъкмо вече щеше да се жени за Велико железарина от Сърнено, готови бяха дори и книжата за венчаването, и неговите, и нейните. И ето оттогаз Василена все се бави, все отлага.
— Ето Василена! — каза Захария.
Той си наля още една чашка. Василена идеше откъм градината. Изглеждаше по-стройна, по-тънка, защото беше подигнала престилката си, в която носеше нещо. Пристъпяше леко, пъргаво и като забеляза Захария на прозореца, позасмя се — светлина заля черните и очи.
— Ела, Василено, ела — каза Захария, — откога те чакам. — Той се обърна, за да види Василена, когато тя влезе, и добави: — Все работиш. Няма нужда да работиш, аз не искам да работиш.
Василена не каза нищо. Понякога тя биваше приказлива, понякога ще мине покрай човека и няма да го погледне. Отвън някой повика Галунка и тя излезе.
Неочаквано за Захария, Василена застана пред него, усмихна се и каза:
— Да не работя ли, казваш? Че кой ще работи тогаз?
— Има кой да работи. Слугите ще работят, аз ще работя. Ти знаеш ли, че дохождаха двама души да питат давам ли чифлика под наем. Чуло се, че го давам под наем. Не го давам, казах, аз сам ще си го работя.
— Не те бива тебе — засмя се Василена. — Ти ли да работиш? Лъжеш, лъжеш. Знаеш само да лъжеш…
— Кой? Аз? Аз ли лъжа?
— Ти ами. Да казваш, че ще се ожениш за мене. А имаш жена, жена ти е жива…
Колкото и да беше със замаяна глава от ракията, Захария се пообърка.
— Т.е. как?… Аз казвах, наистина, но то… друго исках да кажа. Исках да кажа, че светът е като колело, върти се. Утре не се знае кой ще бъде жив, кой ще умре. Е, тогаз отде да знаеш, може тъй да се случи, че — всичко е възможно.
— Ето на, пак захвана — каза Василена.
— Не, Василено, слушай. Ела, ела, седни тука. Виж какво ще ти кажа, слушай…
Захария се наведе до ухото и и зашепна. Седнала до него, Василена беше скръстила силните си здрави ръце, гледаше настрана и се усмихваше. Черните и очи лъщяха.
Когато се върна Галунка (тя беше ходила при господарката, при Севастица), Василена и Захария още стояха до прозореца и приказваха. Стъмняваше се. Небето беше още светло, но долу беше тъмно, откъм полето лъхаше влага и мирис на трева. През прозореца Василена видя няколко звезди, чу как на гъсто, многогласно подсвирваха щурци. Всичко беше, както друга вечер. Както друга вечер, щъркелите насреща на саплъка изтракаха и замълчаха. Липсваше само едно: оттатък, из тъмнината, където сега свети една светулка, да се чуе хармоника, да се приближи, приближи и отведнаж пред прозореца да се покаже засмян Велико железаринът. Така биваше друг път. Но Велико вече дохождаше много рядко.
Тъй си вървяха дните. След като беше мълчала дълго време, един ден Галунка каза на Василена:
— Как може дотолкоз да се заблудиш и да се лъжеш? Как вярваш на туй, което ти казва Захария? Дете да е, пак ще разбере, че го лъжат.