Черните очи на Василена потъмняха.
— Оставете ме на мира — сопна се тя. — Аз бъркам ли ви се на нещо? Не искам и вие да се бъркате на мене.
Една вечер — каква тиха, бяла месечина имаше! — из пътя, откъм Сърнено, се зачу хармоника: отначало тихо, глухо, после — по-ясно — ту весело, ту тъжно, криволичи, иде, все по-ясно и по-ясно се чува и — отведнаж замлъкна. Чуха се мъжки гласове, някои заприказваха там, после се скараха, дигна се глъчка. Разтичаха се всички слуги. Казаха, че били хванали крадец, и докараха Велико. Докараха го пред дама. От месечината беше видело като ден. Дойде и Захар и я.
Велико казваше — бяха му взели хармониката и всичко, каквото имаше, — че не е имал никаква лоша мисъл, че е дошел в чифлика да види Василена, дошел е, както е дохождал толкоз пъти.
— А защо ти е тоя нож? Защо ти е тоя револвер? — питаше го Захария. — И не една, а две кутии кибрит! Ти си искал да ме палиш? Искаш да ме убиеш? Аз ще те предам на властта. Негодяй! Разбойник!…
И неочаквано за всички, увлечен в гнева си, Захария плесна с камшика, който държеше, Велика по лицето.
— Не удряй, ей! Бай Захарие! — избухна Велико и се хвърли към Захария, но слугите го задържаха. От лицето му, над едната вежда, потече кръв. Къдравите му коси бяха разбъркани.
Василена беше гледала всичко туй, без дасенамеси, без да каже нещо. Тя се обърна и си отиде, все тъй студено равнодушна. Железарят наведе глава, замисли се и след туй се закле, че в тоячифлик вече няма да стъпи. Захария каза да го пуснат, дадоха му хармониката — оръжието му задържаха — и той си отиде.
Никаква промяна, никакво охлаждане не настъпи след това между Василена и Захария. На Севастица Захария обясни, че поради честите кражби (някъде беше се случило дори и убийство) не само той, но и всички чифликчии наоколо са забранили да дохождат чужди хора нощно време. Освен туй той чувал, че Велико му се бил заканвал.
Севастица често я болеше глава, също тъй често Захария ходеше у Галункини. Веднаж, като седяха до прозореца, той каза на Василена:
— Например, да речем, ти си сега господарката на чифлика, тн се разпореждаш — какво ще направиш?
Василена знаеше, че всичко, което и говори Захария, няма ннкога да се случи, че е лъжа, измама. Само когато и кажеше, че може да стане господарка на чифлика, на тая лъжа, като всички други лъжи, тя беше готова да повярва. В тоя чифлик тя беше работила, познаваше всяко камъче, всяка трева. Искаше завинаги да си остане тука, да работи, както си знае. И туй, което толкоз много желаеше, тя мислеше, че е възможно.
— Кажи де, какво ще направиш? — попита пак Захария.
Черните очи на Василена, като че виждаха нещо, усмихваха се. Но тя не можа да отговори, защото в същата тая минута влезе Севастица. Черничка, грозна, тя като че беше станала от легло.
— Ах, Тице, мене ли търсиш? — скочи уплашено Захария. — Ида, ида… аз тук малко… Мина ли ти главата? Ако искаш, да идем да се поразходим. Хладничко е, да походим. За тебе е хубаво.
Откато беше влязла, Севастица гледаше Василена. И без да каже нещо, тя я изгледа още веднаж високомерно, гордо, както господаринте гледат слугите си, и излезе със Захария.
Но те не отидоха на разходка, а се затворила в господарската къща, караха се — туй се познаваше по високия разговор. После излязоха да се разходят навън по поляната и пак се разправяха. Като се тулеше зад дърветата в градината, Василена ги следеше с очи. Една особена усмивка на злорадство и на надежда имаше на устните и.
Захария и Севастица се закриха в тъмнината. После, след като доста време беше ги чакала, Василена чу, че приказват и че идат. Тя се скри в тъмнината и се вслуша.
— Тице, каква си, наистина-говореше Захария. — Как можа да помислиш, че аз ще обърна внимание на тая Василена. Кой? Аз? Може ли такова нещо? Такава дива, проста селянка… Аз понякога отивам и не я забелязвам дори… Че тя и името си не знае да подпише — пръстите и таквиз дебели, не може да хване перото…
Те се спряха и след малко Захария каза:
— Стига да искаш, Тице, още утре може да си заминем.
Те тръгнаха по-нататък, но Василена можа да чуе:
— Понякога знаеш ли как се шегувам? — казваше Захария. — Казвам и: да речем, че ти си господарката, че чифлика е твой, какво ще направиш? И тя, глупачката, вярва и започва: ще поправя дама и овчата сая, ще стегна оградата, ще направя нов хамбар и т.н., и т.н.
Захария взе да се смее. Смееше ли се и Севастица — Василена не можа да разбере. Тя остана на мястото си, като вцепенена. Всичко, всичко било лъжа и гавра. Когато усети, че краката и отмаляват, тя седна върху издутия корен на едно дърво и пак се замисли.