— Лельо! Лельо! Лельо Василено! — чу тя тънкия гласец на Галункиното дете, което я викаше, без да знае где е. Василена трепна, ослуша се и когато детският глас вече не се чуваше, тя затули с две ръце очите си и заплака.
После се върна в къщи, беше спокойна, приказва с Галунка. Василя го нямаше и те си легнаха рано. Посред нощ Василена стана, излезе на пръсти, изкара двата най-хубави коня — сивите — и ги впрегна в каруцата. Когато вече щеше да тръгне, някой попита отвътре:
— Кой е?
— Аз съм — обади се Василена.
Каруцата тръгна отначало тихо, после се засили и задрънка надолу из пътя.
На другия ден, докато чакаха да разберат нещо и след туй да търсят Василена, един селянин от Сърнено върна каруцата. На юздите на конете бяха вързани бели кърпи, както на сватба.
— Хайде да ви е честито! — каза селянинът, като спря.
Тук бяха Захария, Севастица, Галунка, слугите.
— Какво честито?
— Как какво честито. Че нали оженихме тая сутрин Велика и Василена. — И като мислеше, че се чудят, че сватбата е станала тъй набързо, той добави:
— Книжата им бяха готови, повикаха попа — и туйто.
Захария хвана Севастица подръка и двамата тръгнаха към господарската къща.