— Отвори ми, Павлик.
Той отвори, нито буза не трепна по него, нито вежда не се надигна към мен; толкова вежди имаше, че би могъл да повдигне поне част към мен — но не би.
— Виждаш ли — каза ми, — зает съм. Бъркам отрови и химикали, правя лекарство срещу бленорея.
— О, само за малко! Дай ми нещо, Павлик, някакъв бучиниш, някакъв стрихнин ми дай, по-добре ли ще е, ако пукна от разрив на сърцето на отоманката ти! — Покатерих се на отоманката му и пак се примолих: — Имаш ли цианкалий? А ацетон? Арсеник? Глауберова сол? Дай всичко, ще го разбъркам, ще го изпия, дай си всичките есенции, всичките луги и карбамиди, давай ги!
Той отговори:
— Няма.
— Идеално, идеално. Какво са в края на краищата твоите циановодородни киселини и разните други глупости за мене, Павлик? Нищо не са за мен твоите химикали — нали съм разбъркал и изпил всички отрови на битието! Нищо не са — нали съм вкусил жлъчта на Венера! Оставам да ми се пръсне сърцето на отоманката ти. Пък ти си цери бленореите.
А впрочем професор Боткин казва: „За да хванеш бленорея, трябва да имаш поне два три гонокока. Пък аз, какъвто съм си идиот, нито един гонок си нямам.“
А Миклухо-Маклай е казал: „Ако не бях направил нищо до трийсет години, нямаше да направя нищо и след трийсет.“ А аз? Какво съм направил до трийсетте, та да имам надеждата да направя нещо и след тях?
А Шопенхауер казва: „В този свят на явления…“ (О, не, не мога да продължа, пак спазми.)
Фармацевтът Павлик вдигна всичките си вежди към мен и се ококори както на младини. И продължи след мен:
— А Василий Розанов казва: „Всеки има в този живот своята страстна седмица.“ Та и та.
— И аз, да, да, Павлик, сега е моята Страстна седмица и в нея има седем Разпети петъка! Чудесно! Кой е тоя Розанов?
Павлик не ми отговори нищо, разбъркваше си отровите и химикалите и мислеше за нещо заветно.
— За какво заветно нещо мислиш? — попитах го; той пак не ми отговоря нищо, продължи да си мисли за заветното. Вбесих се и скочих от отоманката.
3.
След половин час се сбогувахме на прага му; стисках под мишница трите тома на Василий Розанов и запушвах с навита хартия дамаджаната с бучиниша.
— И е отявлен реакционер, нали?
— Естествено.
— И няма никой по-отявлен?
— Никой.
— По-върл, по-заклет—също?
— Няма къде по-заклет.
— Разкошно! И е мракобесник?
— „От мозъка на костите додън душа“, както се казва.
— И е пропилял живота си в името на религиозните химери?
— Пропилял, го е. Бог да го прости.
— Сладур. Черносотник ще да е бил сигурно, погроми и така нататък?…
— В известен смисъл—да.
— Вълшебен човек! Че как е намирал време, нерви и жлъч? И нито една мисъл за цял живот?
— Само измишльотини. И то изключително вражески.
— И цял живот, и след смъртта му — никаква известност?
— Никаква. Само „така наречения….“
— Да, да, чувал съм („Чакай малко, Павлик, ей сега тръгвам“), още като дете съм чувал от учителката ни София Соломоновна Гордо за тази глутница ренегати, за този гнусен комплот: Николай Греч, Николай Бердяев, Михаил Катков, Константин Победоносцев, „разперил бухалски крила“, Лев Шестов, Дмитрий Мережковски, Фадей Булгарин, „не е беда, че си поляк“, Константин Леонтиев, Алексей Суворин, Виктор Буренин, „бездомно псе търчи по Невски“. Сергей Булгаков и още цяла пасмина мародери. Чувал съм вече от учителката ни София Соломоновна Гордо за това съзвездие обскуранти, излъчващо тъмна и пагубна светлина. Знам я аз тая банда.
— Чудесна жена беше София Соломоновна Гордо и нямам нищо против „бандата“. Нормална дума, не дразни ухото, внимавай да не изтървеш дамаджаната с буиниша, обаче „съзвездие“ ме дразни, не струва и не е точно, и Йохан Кеплер казва: „Всяко съзвездие не е нищо друго освен случайна компания звезди, които нямат нищо общо нито по структура, нито по значение, нито по размери, нито по достижимостта си.“
— Е, да речем, че и аз го знам, чувал съм го от класната ни Бела Борисовна Савнер, жена с дивен… („Чакай малко, Павлик, ей сега тръгвам.“) Според теб значи чиновникът Василий Розанов ги е надминал всичките по душегубство, ударил ги е в земята и ги е турил в малкия си джоб?
— Абсолютно всичките.
— И ги е натикал в кучи…?
— Натикал ги е.
— Канибал. Но как все пак е умрял? Как е умрял този кръвопиец. Само ми кажи и се махам.
— Умира като всички. Приема истинската вяра час и половина преди смъртта си. Успява да се изповяда и да се причести. Много искаш да знаеш, готованецо, лека нощ.
— Лека нощ.
Взех си довиждане, благодарих за бучиниша и книгите и след трикратен тик си тръгнах.