И за Максим Торки (все пак за Максим Горки според мен):
„Постоянно лови нещо някъде, някаква самолюбива риба в мътна вода. Но повечето му се откачат — и стръвта му не струва, и кукичката му е тъна. Но, не се отказва. Замята наново.“
И за „основателя на политическото празнодумство в Русия“ Александър Херцен.
И дори за Николай Гогол, за обекта на преклонението си:
„За цял живот — нито един естествен и възвишен помисъл: само да натрупа парици или да чете конско на някого. Като гимназист дори майка си наставлявал с писма. И всичките му душевни движения — без капчица страст, бавни, тегави. Все едно че пълзи влечуго.“
На това пълзящо влечуго заспах призори, прегърнал моя ретроград. Първо заспа духовната страна на съществото ми, след нея заспа и тленната.
5.
И когато духовната се събуди, тленната още спеше. Но моят ретраград се беше събудил предитях и ако вече не го познавах, щях да си помисля, че се държи странно.
Първо се наплиска с вода и изпя „Боже царя пази“, изпя го фалшиво и спънато, но вложи повече душа и естественост, отколкото всички поданици на Руската империя, взети заедно, от времето на злополучната Ходинка1. После разцелува всички деца на света и тръгна пеш на църква. Застанал сред молещите се, приличаше ту на чужденец търговец, ту на „демон, боязливо посегнал към кръста“ му на Абадон2, току-що изпълзял от бездната си, ту на още нещо, изпълнено с много плам, но какъв точно плам и колко струваше той на посочения Абадон—неизвестно. (А аз все лежах на канапето, въртях се от хълбок на хълбок и наблюдавах.)
Той излезе пред църквата, даде милостиня на двама просяци, вгледа се в останалите и кой знае защо, не им пусна нищичко. Благодари за нещо на Клайнмихел3, зашлеви вървешком Желябов4, просълзи се и каза на кварталния, че на този свят няма нищо по свято от полицейските функции.
1 На 18. V. 1896 г., по време на празненство по случай коронацията на Николай II в Ходинка (район в Москва), се струпва огромна екзалтирана тълпа. 1389 души са прегазени, 1300 — осакатени. — Б. пр.
2 Абадон — в еврейската митология — ангел на тъмните сили или смъртта. В преносен смисъл — гибел. — Б. пр.
3 П. А. Клайнмихел (1793—1869)—руски държавен деец. Уволнен за злоупотреби. — Б. пр.
4 А. И. Желябов (1851 — 1881) — революционер-народник, организатор на покушения срещу Александър ІI, обесен в Петербург. В. И. Ленин го поставя на едно ниво с Робеспиер и Гарибалди. — Б. пр.
После потръпна като от студ. Мина зад строените социалисти и народоволци, ощипа „орденоносната дама“ Вера Фигнер1 по задника (тя се направи на завеяна) и замислено заперка през врата всички останали. („Ах, проклеттникът!“ — казах си, объркан от възторг.)
1 В. Н. Фигнер (1852 — 1942) — руска революционерка, от 1884 г. лежала 20 години в крепостта Шлиселбург, от 1904 г. в емиграция, през 1916 г. се завръща в Москва, авторка на спомени. — Б. пр.
А в това време той перна и последния, смръщи се и се върна в дома ми с цял джоб старинни монети. Докато ги вадеше, оглеждаше ги и ги духаше една по една, аз тихо станах от канапето и попитах шепнешком:
— Толкова ли е интересно — да ги духате една по една?
А той, без да ми каже нищо, рече:
— Страшно е интересно, опитай. Обаче защо се излежаваш до толкова късно? Гади ли ти се, или цяла нощ си се… с разни…?
— … се, и то с три. Вчера ми ги дадоха да почета, понеже ми се гадеше. „Книга ми дадоха да прочета…“ — и прочее. Не, днес съм малко по-добре. Но вчера ми беше толкова зле, че делегатите в градския съвет, щом ме видеха, си посипваха главите с пепел, късаха си дрехите и се препасваха с върви. А пък на бабичките, дето ме гледаха, им тикаха под носа…
Отпуших се и изкълвах наизуст целия си вчерашен ден, от пистолетите до пълзящото влечуго. И тогава и той ми допадна, този мой гост нумизмао — и той се отпуши. Изприказва ми куп общи положения за кощунството на самоизтребването, после нещо за душите, „замесени от мръсотия, нежност и мъка“, и за „стеснителните натури, които превръщат дълбоките си травми във весел фарс“, за Шернвал и Гринберг, за Амвросий Оптински1, за тайния патос на евреите, за половите загадки на Гогол и един Господ знае за какво ли не още.
1 Амвросий Оптински (А. М. Гречков, 1812 — 1891) — руски светец, канонизиран през 1933 г., прототип на Зосима от „Братя Карамазови“, монах в манастира „Оптина пустиня“, основан през XIV в. близо до гр. Козелск. — Б. пр.
Размирник с безкрайно чувствително сърце, хипохондрик, мизантроп, грубиян, цял изтъкан от нерви, без никакви примеси, той сипеше пасквили, щом станеше дума за нещо, поед което сме навикнали да благоговеем — и възхваляваше с панегрици всички, с които сме свикнали да се гаврим — и всичко с идеална систематизираност на мисълта и абсолютно никаква система в изложението, с озлобена съсредоточеност, с нежност, избликнала от черна жлъч, и с „метафизичен цинизъм“.