И тогава разбрах къде е коритото и къде са свинете,
8.
а къде е тръненият венец и гвоздеите, и мъката.
И ако стане нужда, ще защитя всичко това, както мога.
А ако почнат да ми разправят, че Розанов бил страхливец във всекидневния си живог, аз, първо на първо, ще кажа, че това са лъжи, че всъщност освен малкото, което знаем, не знаем нищо. Но дори наистина да е така, мога да се отърва с някой евтин каламбур от рода на ей тоя например, че страхът е полезен, страхът е положителен и се основава на дълбокото проникване в нещата и следователно на опасението пред тях. А пък всяка храброст по същество е качество отрицателно, представляващо липса на страх. И този, който твърди обратното, е тъпанар.
Ако ми кажат: понякога е бил подлец на дребно, понякога е изпадал в ренегатсгво и при външната непоклатимост ла принципите си, според собственото му признание, е сменял убежденията си „като ръкавици“ и при това е твърдял, че след всяка измяна следва възраждане, — ако ми кажат така, ще им отговоря по същия начин: всичко това са декларации на човек, оплаквал се от собственото си „фетишизиране над дреболиите“, но човек (може би единственият в Русия), когото нито една дреболия никога не е заслепявала.
Да, този човек през целия си живот нито веднъж не се е престорил на добродетелен, нищо че всички са се престрували. А може да простим вялия порок заради огнената добродетел. За да се избягнат присъдите на пуристите, в самия порок не бива да има нищо екстремално. За да се отърве от упреците на разни вариклечковци… като принц Хамлет, кралица Гертруда просто е трябвало да си износи обувките преди да се омъжи. Изкупителят е познавал всичко освен греха. Ние пък не можем да познаваме всички грехове, та да ги оценим и да им обърнем гръб. Може да сме роби на дребните лъжи, може тук-там да си кривим душата — нека — то е като ваксина от едра шарка; избавя ни от другата, гигантската лъжа (всички идиоти знаят за какво говоря).
Ако ли жените ми кажат, че е бил грозник, че носът му бил като картоф, а малките му очички непренъснато играели и устата му миришели и така нататък — ще им отговоря така на тия…: „Какво толкова, че очите му шарели непрекъснато? Честтният човек си личи точно по този признак: че очите му се движат. Значи е човек съвестен и не е способен на едромащабна грубиянщина. Очите на мащабните престъпници са неподвижни, на най-добрите ми познати — вечно шарят. Очите на Бонапарт са били неподвижни.“ А Розанов казва, че ако срещнел някъде Бонапарт, щял да му прегризе врата. Е как може устата на човек, който поне мислено е прегризал врата на Бонапарт, да миришат?…
Не е бил нито затворен, нито свиреп, да не дрънкат глупости ония, които знаят, че на този свят няма нищо незначително (а той го е знаел най-добре), — такива хора са весели и добри, затова той е бил най-веселият и най-добрият. Единствено лекомислените са затворени и свирепи.
А пък ако (отвратително!), ако почнат за еротичните уклони на Розанов — няма смисъл да им се възразява. Защо човек, в чиято душа от младини до смъртта каменно се е извисявал манастир — защо да не се позабавлява малко с езически фокуси, ако допуснем например, че наистина са били само фокуси и забавления? И защо да не позволим набези в сексуалната патология на оногова, в чието сърце неизменно е била Пречистата Дева? Никаква вреда няма — нито за Розанов, нито за Пречистата Дева.
Паметник трябва да му издигнем ние — каквото щат да разправят. Три паметника трябва да му издигнем: в родното му място, в Петербург и в Москва. Ако някога ми кажат, че самият покойник е твърдял: „Само един паметник е достоен за човека — гроб в земята и дървен кръст, а монументи заслужават само кучетата“, ще им отговоря на тия диванета, че ако паметниците наистина стават за нещо, то е само да ни напомнят за онези, които по зависещи или независещи от нас причини незаслужено сме забравили. Антон Чехов изобщо няма нужда от паметник в Ялта, всяко куче го помни там. Обаче Антон Деникин във Воронеж има — всички кучета са го забравили, а трябва, трябва да го помнят — всичките.
9.
С две думи—така. Този гнусен, злъчен фанатик, това токсично старче — не, не ми даде панацея срещу нравствената ми немощ, но ми спаси честта и диханието (да, да, точно така — честта и диханието). Всичките му трийсет и шест съчинения, от най-дебелите до най-мъничките, пронизаха душата ми и стърчаха сега от нея като трите дузини стрели в тумбака на свети Себастиян.
И аз излязох от къщи през тази нощ, заметнат с нещо като женско палто, и с книгите под мишница. Никой не излиза от къщи, заметнат с женско палто, и не тръгва при приятелите си фармацевти с шовинисти под мишница в такъв късен час. А аз излязох — и на път, от нищо неозарен засега освен от мъждивите съзвездия. Горе се нижеха знаците на Зодиака и аз въздъхнах, така дълбоко въздъхнах, че насмалко да си изкълча всичко. И като въздъхнах, казах: