Много странно.
Между другото още един въпрос — за какъв дявол пред вратата стърчи часовой?
Да проверим…
Филип решително пресече каютата. Зад тясната врата дори не стоеше матрос, а сержант от корабната полиция.
— Стой. Назад.
Филип повдигна вежди.
— Забравяте се, сержант. Освободете пътя.
— Назад. Не е разрешено.
— Аха — рече Филип. — Разбирам. — Всъщност нищо не разбираше, но се опитваше да се овладее. — И от кого не е разрешено?
— Казах ти — не е разрешено, и толкова. Дори да се разговаря с теб.
Филип прихна.
— Че ти вече разговаряш с мен. Ако не съм арестуван, изчезвай. Ако съм арестуван — извикай офицера, глупако.
— Не е разрешено.
— Да не би и в тоалетната да не е разрешено? — попита насмешливо Филип. — Тук ли да си върша работата?
Сержантът се замисли. След това извади от джоба си малки белезници и ги щракна на китките на Филип.
— В тоалетната може. Върви напред, плешо. И без глупости.
Филип повдигна рамене и тръгна в указаната посока. „Плешо“, повтори ядосано наум. Обидно. Гадина малка, сержантче… Че той въобще не е плешив, само малко му е оредяла косата, колкото да разкрие челото. Какво толкова? С всички се случва. Не знае да е бил облъчван — просто неудачни гени.
Сержантът сумтеше отзад. Свиха веднъж, втори, трети път и след сложно криволичене стигнаха жадуваното местенце.
— Ето тука. Ама бързичко.
— Е, колкото мога.
Вдигна крак, сякаш се готвеше да прекрачи прага, захили се и се дръпна.
— Какво се моташ?
— Размислих.
Ако се съдеше по физиономията на сержанта, той едва се сдържаше да не го шамароса за нахалството. Но очевидно това също не беше разрешено. Накрая изруга, вложи в простичките думи цялата ненавист на полицая към военния. Филип цъкна доволно с език.
— Красиво се изразяваш, цял живот бих те слушал. Между другото, забрави да ми благодариш.
— За какво?
— Как за какво? За измислицата. Аз се разходих, а и ти се поразсея. Какво, не ти ли омръзна да стърчиш там като пън?
Сержантът го обърна към коридора и го бутна силно в гърба.
— Върви обратно, тъпако. Ако не беше важна клечка, щях да ти дам аз една разходка…
В това можеше и да не се съмнява. Досега не беше чувал за кораб, на който екипажът и полицията да се разбират. Особено на Шамандурата. Не един офицер новобранец, доскорошен курсант, още несвикнал с мисълта, че Капка съвсем не е това, което си е представял, а петнайсет години служба на планетата не са петнайсет години спокойно плаване в земна хидросфера, след закономерна разпивка в бара и конфликт с полицията е бил принуден да си лекува бъбреците. Като Пьотър например. Затова пък и полицаите понякога случайно се подхлъзват на палубата и падат в океана, при това, кой знае защо, най-често в случаи, когато наблизо са се появили хищни водорасли или рояк крил.
Да млатне този нахалник с оковани ръце по тиквата и да иде да търси обяснения? След като помисли, Филип отхвърли тази идея. „Ако не беше важна клечка…“ Не, определено става въпрос за някакво глупаво недоразумение. Какво пък, нека да се разреши от само себе си.
А сержантът така и не можеше да се успокои — продължаваше да дърдори, докато крачеше зад гърба му. След като изброи личните му качества, се прехвърли към генеалогията на родителите и дедите му. Филип само се подсмихваше, без да се обръща.
Скучаещ матрос, вероятно свободен от вахта, подпираше стената на коридора и изпускаше димни струйки от разрешена безникотинова трева право в решетката на въздушния регенератор. Истински земен плъх подаде сива муцунка от отдушника вдясно. Търсеше скривалище. Профуча на зигзаг по коридора и се шмугна в ъгъла. Морякът изпуфка димно колелце и лениво подложи крак на чистача-андроид, който подприпкваше след плъха. Андроидът, очевидно с богат опит от подобни игри, ловко прескочи изпружения крак.
След като се прибра в каютата, Филип се изтегна на койката и заразтрива отеклите си от белезниците китки. В Центъра на Сумбава буквално гъмжеше от плъхове, особено в домакинския блок, което си беше съвсем разбираемо. Курсантите им организираха хайки по всички правила на военната тактика, трепеха цвърчащите твари с метли и крака на столове и ловяха бас кой колко ще успее да убие. И, разбира се, дори не помисляха, че само след една година — една земна година! — и обикновената мишка ще пробужда в тях сладка носталгия.
Да вървят по дяволите всички плъхове. Минало-забравено. Филип изсумтя, разсърден на себе си, и се помъчи да прогони спомените. По-важното сега бе да разбере какво означава този домашен арест. Не сполучи първия път, само ядоса часовия…