— Че защо не? — отвръщам. — Нали не е опасно?
Не се стърпях, престорих се на глупак. Така е по-добре. А Глиста пак се хили.
— Абсолютно безвредно и безболезнено. Добре, чакам ви след двайсет минути на флайдрома.
Веднага щом излезе, ми стана по-леко, сякаш въздухът в каютата се освежи. Багажът ми е сиромашия, натъпках всичко по джобовете и — на свобода. Разбира се, въобще не се доближих към трапа, да не съм щабен плъх или цивилна слуз, а без засилка прескочих от палубата на „Корморана“ на пристана, при това толкова ловко, че някой чак подсвирна зад гърба ми. Красиво скочих, знам си работата. Тези неща ги умеем само ние, от Четвърти отряд, и вероятно морската пехота, защото на който му треперят мартинките и в леглото на госпожа контраадмиралката няма да успее да докаже, че е мъж на място, а такива слабаци нашата Джилда бързо ги препраща в Спомагателния флот.
Трополя си по пристана към флайдрома, радвам се на живота, металът звънти под краката ми. Заобикалям лехите с крил — по въпроса за продоволствието Петнайсети пост е почти наполовина на собствено обезпечаване. В една от лехите водата направо кипи и хвърля пяна. Тези рачета понякога ги завладява необяснимо безумие, макар че не е ясно как става това, след като нямат и капчица мозък. И тъкмо си мисля разни такива неща, когато едно раче — съвсем малоумно — изхвърча от ваната, прелита над мрежата и шляп — право в краката ми. Улових го аз внимателно за мустаците, за да не ми отхапе пръстите, и тъкмо да го метна обратно, когато виждам с крайчеца на окото, че от другата страна на лехата крета моят стар познайник — полицейският ефрейтор. Сигурно са го пуснали в отпуск и бърза да се по-разтуши в женска компания, а по стар навик няма никакво намерение да ми отдава чест.
И това ако не е съдба.
— Ефрейторе, би ли подържал? — му казвам и още преди да съобрази какво става, му тикам рачето в ръката и си продължавам по пътя. Ох, как се разкрещя! Впрочем, напълно си го беше заслужил.
Приближих флайдрома и се шашардисах. Разбира се, смятах, че са пратили за мен транспортна платформа или нещо по-лошо, на което ще се клатушкам до Шамандурата две денонощия със сума ти прекачвания — но нищо подобно. Ни повече, ни по-малко двуместен учебен флайдарт „спарка“, а до него капитан-лейтенант Андерс ми маха с ръка — побързай, един вид, какво се моташ. С шлема дори не прилича на глист. Хубава работа, викам си. Откъде накъде такава чест за един нищо и никакъв дълбочинник?
Едно ще ви кажа, да се лети на флайдарт е истинско удоволствие. Субкосмос, чернилка зад стъклото, звездите са ярки, каквито никога няма да ги видиш на Земята, камо ли на Капка, дори в безоблачна нощ, а между тях проблясват светлинките на товарните кораби — наши или на северните, кой ги знае?
И цереброуправлението на флайдарта не е като при капсулата — шлемът се свързва със системата без кабел, достатъчно е пилотът да шляпне с длан по таблото и мозъкът му вече е включен директно към елероните, крилата и каквото още има във флайдарта. Едва успях да се настаня и двамата с Андерс шляпнахме едновременно — той по таблото, аз по облегалката на предното кресло, за малко не го праснах по тиквата.
Ама че странна работа. Той не забеляза — когато си с цереброшлем, не виждаш нищо наоколо, а аз продължавах да се чудя дълго след като стартовото натоварване изчезна. Откъде бих могъл да имам рефлекси не на дълбочинен, а на въздушен пилот? Истинска фантасмагория. Но нищо не измислих и махнах с ръка, какви ли не чудни неща се случват по широкия свят, ако вземеш да се замисляш над всяка аномалия, току-виж мозъкът ти заврял. През това време Глиста управлява уверено флайдарта, без да се суети, защото суетенето в мислите е най-големият враг на летеца, както и на дълбочинника.
Хубаво нещо е флайдартът. Ако не бях станал дълбочинник, непременно щях да се изуча за пилот, ама вече е късно. Над определена височина скоростта вътре въобще не се усеща, само виждаш как бялото слънце пълзи по хоризонта и неохотно се скрива зад него. Около два часа летяхме под нощно небе, сетне започнахме да се снижаваме, да гасим скоростта в атмосферата и веднага щом пламъците отвън утихнаха, гледам — съвсем на място се измъкнахме. А пък е красиво — от нощта право към изгрева. В умерените ширини океанът не е такъв като в тропиците или край екватора, въпреки че и там, и тук по водата често се носят маслени петна и щъкат дребни съдове. Още три минути полет над облаците и ето я — Шамандурата.
3.
Господин Гундер Шеленграм, водещ експерт в отдела за Перспективно планиране, наричащ себе си без сянка на ирония главната мозъчна гънка на организма, известен като Федеративната зона, обитаваше скромен, но доста приличен за чиновник от неговия ранг апартамент в надводната част на Шамандурата, на половин километър над ватерлинията и на километър под плоския връх на конуса. Космическите совалки кацаха на издатините над жилищна палуба Дзета–144, справедливо смятана за една от най-модерните; бойните машини на ВВС и транспортните платформи се базираха по-ниско. Тук нищо не можеше да подразни погледа на човек, решил да се полюбува на огнената ивица на залеза над пепелявосивата вода, при това не от екран, а през истински илюминатор; нищо не пречеше да излезеш от каютата и да се разходиш по наблюдателната площадка — не лична, обща, но забранена за служители от нисш ранг, да не говорим за редовите тъпанари и трюмната паплач.