Выбрать главу

Стъпи върху оребрената платформа на асансьора и… замръзна. Сърцето му подскочи, кръвта запулсира в слепоочията му. Насълзените му очи бяха зърнали уголемяваща се точка.

Измина минута, после още една — Филип стоеше неподвижно и гледаше как точката се превръща в петънце, а петънцето — в потънала наполовина капсула, приближаваща се с пълен ход от север. Пенестите вълни хвърляха пръски чак до полусферичната рубка. Капсула като неговата — „Рибар IV“, базов модел, модифицирана за Капка. Още минута — и Филип вече можеше да различи емблемата върху рубката, а като я видя, неволно отстъпи назад и едва не падна в морето.

Капсулата, която се приближаваше към него, не принадлежеше на граничната флотилия на Федеративната зона. Това беше неприятел.

— Ох, да знаеш как ме завъртяха на тренажора — не бих го пожелал и на най-злия си враг! Ту последното ти торпедо ще мине покрай целта, ту ще се развали заглушаващото устройство, ту ще се гмурнеш спираловидно надолу, на максимална дълбочина, а вече са те засекли и бомбардират ли, бомбардират… Но няма какво да се оплаквам — това си е зрелостен изпит по техника на дълбочинно пилотиране, не чакай пощада. Накратко, след като приключи, излизам аз от кабината, изплезил език, държа се за люка и не смея да го пусна, пред очите ми черни петна, а Моржа вече щръкнал насреща: „Курсант Алвело Филип-Мария-Хосе…“ — и цялата опашка имена. Нито веднъж не сбърка, направо шапка да му свалиш. А аз още нищо не виждам, не схващам и въобще не разбирам къде се намирам, главата ми се върти, но пускам люка и крещя с цяло гърло: „Аз!“ Някой от комисията чак се разсмя.

И едва сега осъзнавам къде съм: Източен център за подготовка на ВМС на Земната федерация, Нови Нюпорт, остров Сумбава, държа зрелостен изпит пред завършването, което е утре. „И последен въпрос към вас, курсант — не ме оставя да си поема дъх Моржа. — Капсула от типа «Кайман VI», дълбочина пет хиляди и петстотин, режим на потапяне. Над вас има противник. Данните от бордовия компютър са на това листче. Какво ще предприемете? Време за обмисляне една минута, засичам…“

С крайчеца на ухото си чувам, че някой се опитва да възрази на Моржа — сиреч, това е изпит по техника на пилотирането, а не по тактика, но Моржа само маха с ръка.

„Кайман VI“ познавам лошо — вехта бракма, вече не плават на тях, но данните на листчето и малко дете ще ги разчете — спукана ми е работата. Няма с какво да се отбраняваш, нито време да избягаш. Остава само да загинеш славно.

„Е?“

„Форсирано изплаване, непрекъснато подавам сигнал, че се предавам — на свръхдълги и акустично, кодови и гласови. Преструвам се на оглушал и не чувам указанията. Едновременно започвам по малко да загрявам реактора, така че моментът на взрива да съвпадне с…“

Прекъсват ме:

„А топлинното петно? Ще ви унищожат, преди да успеете да достигнете ефективна дълбочина“.

„Напълно възможно — отвръщам, — но не е сигурно. При добро актьорско изпълнение шансове според мен все пак има, а ако противникът реши да рискува, толкова по-зле за него. С превключване на външната охладителна система температурата на обшивката в района на реактора може да се понижи…“

„Тогава ще се изпечете, преди да дойде моментът“.

С което се приключи. Поспориха още малко, дадоха ми деветнайсет точки от двайсет възможни, тракнах с токове и изхвърчах във фоайето като волна птичка. А там Пьотър тъкмо се съвземаше след тренажора, още масажираше следите от датчици на челото си.

— Е, как беше? — питам го.

— Шестнайсет — отвръща. — Спукана ми е работата.

Тъй де. То и преди това шансовете му да остане на Земята не бяха кой знае какви, а сега вече са съвсем никакви. На мен какво ми пука, свободен човек, а приятелчето ми е женено и синчето му расте.

Но хич не ми харесва как отговаря. Рано му е да увесва нос.

— Глупости, ще се справим — утешавам го. — Няма да им се даваме, я. И да ни пратят на периферията, какво толкова? Ще свикнеш, ще си вземеш семейството при теб. Да вървим да го отпразнуваме, а?

И тръгнахме. Първо в „Южния кръст“ — там вече се беше събрала половината от нашата група, празнуват, значи, последния ден от курсантския живот, реват с цяло гърло „Цоп на дъното“, а оркестърът дори се опитва да им акомпанира. Е, ние също пийнахме и покрещяхме, след това се измъкнахме и обиколихме кръчмите, в които още не бяхме ходили. Месец ноември, слънцето пече право над тиквата, а ние, като някакви командоси, на прибежки — от палма до палма. В сянката пред Адмиралтейството бяха насядали пораженци — това са тези, дето настояват за съюз с Лигата на нейни условия, — чакаха вечерното захлаждане, за да подновят митинга. Никой не ги гони, гадно ти е да ги гледаш дори. Но на нас не ни беше до тях.