Кръчмите в Нови Нюпорт нямат брой, в нито едно друго пристанище не бях виждал толкова много, за две години не бях обиколил и една десета от тях, а Пьотър дори по-малко. Пихме с него в „Огнения корал“, сетне тръгнахме да си допиваме в „Снежния леопард“, в „Деветия вал“, „Кракен“, „Пиратско съкровище“ и още някъде. На едно място се сбихме и дори надделяхме, само че се замотах и на Пьотър му разкървавиха носа. Той съвсем се натъжи, все хленчеше за синчето и за своята Ана и дали няма да й писне да чака, докато се устрои на новото място и прочее. Понякога го хващат такива настроения, дето се лекуват само с яко пиене.
И тъй, седим значи в не помня кой поред бар, на коленете ми полугола мацка върти дупе, Пьотър вече е спуснал кепенците и спи, заровил нос във фруктовата салата, а видът му е толкова нещастен, че даже момичетата се дърпат от него. Виж, моята си я биваше, макар да си личеше, че не е от занаята, а просто така — ще й се да види какво е да я понамачка курсант. Пък аз не съм против.
И гледам към бара се приближава — кой мислите? — Моржа, собственолично. Вярно, не е с вицеадмиралски мундир, но всичко останало е налице: косата на канадска ливада, зачервен врат, засукани мустаци, изпъчил шкембе. Моржа цивилен, това е като да видиш ескимос по бански, също толкова рядко. Но мен май не ме забеляза. Барманът му кима като на стар познат. Аха, рекох си, ето значи къде ходиш, приятелче; чак ми стана мъчно — брей, да го знаех по-рано. Полезна информация.
Прибрах се чак призори. Хърках до девет, помолих хазяйката да ми даде таблетка против главобол — и на бегом в Центъра. За малко да закъснея.
Много по-лесно щеше да е, ако бяха провели церемонията виртуално, без да ни измъкват от леглата след вчерашните подвизи, но Центърът си има свои традиции. Стоим в две редици, чакаме. Повечето с насинени муцуни, а на Пьотър носът му беше подут и едното око — залепнало. Или след мен е продължил другаде, или благоверната го е дооформила. Но не е моя работа да вземам страна.
Присъстваше целокупното началство. Отзад светлинно табло, а на него с вишневи букви изписани свободните места: „ЗЕМЯ: 11“; „НОВА ТЕРА: 7“; „КАПКА: 48“; „МАЛЪК ЕДЕМ: 3“; „ПРОКНА: 9“… и така нататък. Общо двеста и шест места, колкото са и курсантите от нашия випуск. Първи, естествено, избира най-добрият курсант, после вторият по успех, третият, а последните няма и какво да избират — вземай, което е останало, служи и не мрънкай. Системата, разправят, била много стара и според мен — съвсем справедлива.
Музиката гърми, та чак настръхваш. Началството се надуло. После оркестърът млъква и Кашалота произнася реч.
— Фредерик Гилбърт Крамър! — викат първия.
— Мустафа Кемал Файтах! — втория.
И двамата, естествено, избраха Земята. Да не им е изпила чавка мозъка!
И ето, че викат третия. Не съм аз. Ама че номер! Усещам, че се изпотявам. Винаги съм бил трети — не драпам нагоре, но и не падам по-надолу. Да не би вчерашните 19, вместо 20 точки да са ми изиграли номер? Не може да бъде!
Четвъртият — и пак не съм аз. Какво става на тоя свят бе, хора? Петият! Шестият!
Когато се стигна до единайсетия, вече бях престанал да нервнича и да се потя. Но затова пък се ядосах. Викат ме дванайсети. Сред тези пред мен не се намериха глупаци — свободните места в метрополията бяха разграбени до последното. Гледам какво е останало. Честно казано, нищо хубаво, но поне имаше и по-лоши варианти.
Излизам, както е по устав, тракам с токове. Очите втренчени, рева:
— Курсант Филип-Мария-Хосе-Фернандо-Лусия-Мигел-Хуан-Рикардо-и-Аугусто-Диего-Мануел Алвело!
Поизхвърлих се малко, стигаха и две имена, но много им се бях ядосал. Веднага настъпи тишина. То и така беше тихо, но сега съвсем. Някои от началниците се намръщиха, а Кашалота — нищо. Избърса си челото със специална кърпичка, стисна ми ръката, пак си попи челото и казва:
— Поздравявам ви, лейтенант. — Тук адютантът скача и ми подава отличителните знаци. — Посочете избраното от вас място за отслужване.
А аз, да си призная, бях толкова уверен, че ще остана на Земята, та въобще не се бях замислял за другите светове. Бях чувал разговори, а и на занятията бяхме изучавали театрите на военните действия. Но да поговоря с някой, дето е бил там — нищо такова. Не ми беше хрумвало дори.
— Капка — викам напосоки. Е, не съвсем де, с някои съображения. Че няма да ида на Нова Тера да се плацикам в техните жалки канавки, там дълбочинниците не ги броят за хора и изобщо не можеш да направиш кариера. Виж, Капка е друга работа — ако има някъде рай за дълбочинника, там е. Четирийсет и осем свободни места на всяка друга планета щяха да накарат човек да настръхне, но за Капка това си е обичайна работа. Макар че война поне засега като че ли няма.