Гледам, нито един от шефовете не проявява учудване, уцелил съм значи. Само Моржа повдигна леко вежди, но едва забележимо, сякаш го е засърбяло, а Кашалота си дърдори неговото:
— Поздравявам ви с избора, лейтенант. Останалото е във ваши ръце. Бъдете достоен, покажете какво сме ви научили на Земята. Успешни изплавания!
— Ще служа с чест — отвръщам по устав — и марш в строя. Дочакахме края на церемонията, изгракахме химна и си скъсахме курсантските петлици — както повелява традицията. Пьотър се оказа трийсет и девети и също избра Капка. Останалите — кой каквото си хареса, един умник-камикадзе даже посочи Малък Едем, съвсем пропаднало място.
Последните сто курсанти дори не завършваха като лейтенанти, а бяха мичмани — кой ще те направи веднага дълбочинник, като си ленив и глупав? Правилно. Каквото си надробил, това ще сърбаш.
Получихме значи заслуженото и кой откъде е, не като вчера. Едни да празнуват успеха, други да поливат мъката. Петерсен, последният в списъка на лейтенантите, цвилеше като жребец, Бруци, първият сред мичманите, ридаеше на глас, сякаш Апенинският полуостров потъваше пред очите му. Едва успяха да го отведат. В Центъра се възцари тишина, новобранците се изпокриха. Сложих си значи пред огледалото в тоалетната новите петлици с отличителните знаци и емблемата на Военноморските космически сили, закачих кортика на пояса — какво пък, добре изглеждам. Проверих кога е най-близкият полет до Капка — оказа се след два дни — и бегом вкъщи да се преоблека. Хазяйката тъкмо се готвеше да ми вдигне наема, защото вече съм станал лейтенант, а аз да взема да я огорча — заминавам значи, а като се върна след петнайсетина години, пак ще си поговорим. Цялата почервеня, но нищо не каза, че и какво толкова може да каже. Сама вижда, ядосан съм, по-добре да не се заяжда с мен.
Едва дочаках вечерта — и пак в оня бар, дето бях зърнал Моржа. Седя, шегувам се с момичетата и чакам. Така и стана: появи се — и право към бара, като намагнитизиран. Оставих го значи да обърне няколко чашки, за да загрее, а после сядам до него и поръчвам по едно и за двамата. Сега вече ми е позволено, в общи линии не съм на служба при него.
А Моржа — нищо, дума не обелва. Той е мъж на място, никога не се заяжда с курсантите, затова го уважаваме.
— За твое здраве — вика, — лейтенант. Ще ти потрябва.
И пие на екс, както е прието при руснаците, облизва пръст и суче мустаци. Сетне пита:
— А ти, синко, откъде си?
Истината е, че не знам нито коя ми е родината, нито истинското си име. Поръчвам значи направо бутилка кокосова и му разказвам, че когато съм бил на пет, ме намерили в Талкауно, сред развалините от Големия андийски трус, след който не къщи — цели дървета до короните изчезвали в земята, половината град бил отнесен от цунами. Не съм знаел нито дума испански, само интерсанскрит, от което следва, че съм бил турист, но така и не открили близките ми, а нататък, ясна работа — възпитателен дом, кадетската школа на ВМФ, Икике, Исафердур, Корсаков, а сега и Нови Нюпорт.
— Корсаков? — оживи се Моржа. Побъбрихме си значи за Корсаков, аз похвалих тамошната бира, от чиста вежливост. Разказвам му и полека му наливам кокосова, а той я льока като омагьосан.
— Ясно — кима. — Сираче, син на полка. В нашия център обичаме такива. Бе гледам аз, че не приличаш на испанец, а по-скоро на средноевропеец… Именцата в детския дом ли ти ги лепнаха?
И се затъркаля разговорът. По едно време забелязвам, че Моржа наближава нужния градус, и веднага право куме в очите: защо, питам, ме прецакахте така? Бях трети, станах дванайсети, защо направо не ме изтикахте при ония, последните? Добре, че се усетих навреме, че съвсем щях да се побъркам. Моржа ме погледна с присвити очи.
— А „синчетата“?
— Че какво — толкова ли са много? — Но вече се досещам, че разговорът става безсмислен. Адмиралските чада и останалите роднини са забранена тема. Привилегии в школата може да нямат, но виж, що се отнася до разпределението… Стига „синчето“ да не е кръгъл идиот, „двайсетачката“ на зрелостния изпит му е гарантирана, а ти стой кротко и не мрънкай, за да не те пратят на Малък Едем да цопкаш из радиоактивни локви.
— Толкова ли са много? — викам, но вече се опъвам само заради спора. — За двама се сещам, между другото съвсем нормални момчета. Е, може да има още двама-трима, дето не са вирили носове. Но не са десет!