Та този разговор с Моржа си спомних, докато към мен се приближаваше вражеската капсула — отначало на пълен ход, след това постепенно забави, та дори успях да видя, как от дълбините към нея се метна едно хищно водорасло, опита да се прилепи за обшивката и изчезна зад перката. Едва сега осъзнах, че това съвсем не е „Рибар IV“, тоест не е стандартен, а преработен модел — обшивката е различна, а върху рубката е монтирана стрелкова куличка с импулсен лъчемет със средна мощност. Разбираемо е, че откакто се отделиха, вражеските зони не получават от Земята никаква техника, но ремонтните им бази не са за подценяване, всичко се използва до последната възможност и между другото — даже се усъвършенства!
Капсулата спря на сантиметри от моя борд. Стърча като стълб и не зная какво да правя. В силозите имам четири тактически ракети с трийсеткилотонов еквивалент всяка, торпедните апарати също не са празни, така че дори не се налага да загрявам реактора с цел максимално поражение на противника. Но понеча ли да се шмугна в рубката — в миг ще ме изпепелят. Личното оръжие, естествено, е в мен, но каква полза от него срещу капсула? Освен да се застрелям — но за това винаги има време. Ето пак — ама че ме обърка Моржа с неговите съвети…
Под секрет ще ви кажа, че не беше съвсем прав. Веднъж като курсанти ни показаха трофеен запис от разпит на военнопленник — гледката не е за хора със слаби нерви. Флаг-офицер Людмила Прокопович припадна още в киносалона. Не мисля, че и нашето флотско контраразузнаване се отнася по-деликатно с тези, които е пленило, независимо от коя зона. Разправят, че напоследък били на мода по-хуманни методи — ментоскопиране или нещо от този род, — но резултатът е все един и същ — ще изстискат каквото им трябва и ще те ликвидират. Не съм чувал някой да се е завръщал от плен.
Капсулата беше с номер А–233, тоест от зоната на Лигата. Успял да се промъкне незабелязан, побезчинствал в наши води — и пълен напред към своите, преди да са го засекли, а като зърнал на повърхността безпомощен противник, рискувал да изплува. Не го е страх, че може да е клопка. Смелчага. Така си и помислих — че е лигист. По тези места капсули от зоната на Унията могат да попаднат само случайно, а Независимите не са се вясвали сигурно от дните на Разделянето — тяхната зона е на противоположната страна на Капка.
Гледам, обръща се с борда към мен. Двете корита се доближиха, металните обшивки застъргаха, изпищяха премазаните морски репеи — автоматично швартоване. Там, където обшивката не беше така гъсто покрита с репеи, прозираше синьозелена боя, каквато използват северните. Никой не разбира защо боядисват корабите си в защитен цвят — за самоуспокоение може би?
Но в едно не се съмнявам — никога няма да узная отговора на този въпрос.
А през това време люкът на чуждата капсула се вдига с пронизително скърцане и асансьорната клетка изнася на палубата предполагаемия противник. Човек като човек, напразно ни лъжеха, че в зоната на Лигата хората се подлагат на пълна адаптация и им растат плавници и хриле. Нищо подобно. Младеж на възраст колкото мен, малко по-висок и облечен с тяхната смешна униформа. Само дето сега не ми е до смях.
Добре, че не посегнах към кобура — навреме забелязах, че дулото на лъчемета гледа право в мен. Отстъпих крачка назад — следи ме. В „Рибар“ няма място за двама пилоти, значи автоматика.
— Здрасти — вика ми оня. — Печем ли се?
Акцентът му е лек, но забележим. От времето на Разделянето са изминали само трийсетина години, а езикът вече се променя, разчленява се на диалекти. След още стотина години съвсем ще престанем да се разбираме.
Пукнат грош не давам какво ще става след сто години. Моята песен вече е изпята.
Все пак кимнах. А после се заредиха съвсем странни неща: чужденецът прескочи при мен на палубата, обърна ми гръб, огледа се и дори тропна с обувка по обшивката. Промърмори през дихателния филтър: „Стой тук“ и — право в асансьора.
И аз стоя. Вярно, треперя целият и по гърба ми се стича пот. Лъчеметът на куличката ме гледа право в челото: ако искаш да поживееш още малко — да не си мръднал. Позната ми е тая машинка — няма по-сигурно нещо от нея. А краят на кариерата си, както се казва, вече го виждам съвсем ясно: ще ме упоят, ще ме завържат и ще ме откарат при лигистите — до границата с Федеративната зона между другото е седем часа пълен ход в кавитационен режим, през това време могат да ме потопят сто пъти, — а по-нататък зависи от късмета, при добро поведение в плен има шанс да умреш без особени мъчения. Дали пък, чудя се, да не посегна още сега към кобура и да получа лъч в главата?