Би било най-добре — но не мога. Инстинктът за самосъхранение е полезно нещо за животните, но на човека непрестанно му пречи, нали затова сме царе на природата.
Излишно е да уточнявам, че всичко това го измислих по-късно, под дулото на лъчемета мисълта е само една: дали още сега ще те пратят при прародителите, или малко по-късно? Не зная колко време стоях така, докато чужденецът се разпореждаше с капсулата ми, сякаш си е у дома. По някое време гледам — излиза, изтупва от ръкава си невидима прашинка и ми вика:
— Е, всичко добро.
И се прехвърля на своята палуба, маха ми с ръка и изчезва, само капакът изскърца след него. Отдалечи се и синьозелената му капсула и потъна, сякаш и помен не е имало. Единствено водовъртежите останаха да напомнят за нея.
Ама че работа, викам си. Ясно ми е, че още нищо не е свършило, но кой знае защо, на душата ми стана по-леко. Метнах се долу — там всичко си е наред. И с реактора, и с торпедата, и с връзката също — тоест няма връзка, „мозъкът“ е ритнал камбаната на три четвърти, в което, предполагам, непознатият сам се беше убедил. В рубката не се забелязват никакви нови предмети. Пуснах диагностиката — всичко си е както преди. Скръцнах със зъби, нахлузих шлема — и веднага ослепях и оглушах: сиреч и тук без изменения.
Близо час си блъсках главата какво ли може да е правил тук долу без мен, търсех клопка. Не намерих. Нима ме е пуснал? Не ме взе в плен, не се съблазни да запише в личната си сметка още една унищожена капсула? Ама че странен противник, загадъчен. Давам си сметка, че му е напълно по силите да се отдалечи на достатъчно разстояние и да ме сцепи с едно торпедо, но нещо ми подсказва, че няма да е това. Няма да има торпедо. Защото ако беше така, какво му пречеше тихо и без шум да ме прати във Вихрения пояс с лъчемета — а ето че не, пусна ме.
Още час се тормозех до изнемога, нищо не открих, нищо не измислих и ето че най-сетне разбрах какво е изчезнало. Нямаше го историческия роман! Екранът на електронната книга бе потъмнял, дискът с романа липсваше. Така и нямаше да разбера как е успял дьо Ренси да излекува маркиза от високомерие с помощта на своята вярна моторна резачка и какво са правили в същото време неговите близки приятелчета Жан дьо Бюст и Пиер Гудрон. Да си призная, въобще не съжалявам, затова пък се посмях на воля на непознатия. Явно съвсем го е измъчила скуката. Какво пък, нека чете, не възразявам.
А времето си върви и слънцето вече подмина зенита — най-противните часове. Горещо е, останах съвсем без сили, гадно ми беше да гледам в морето. Вътре в капсулата е малко по-добре, но също не е като в хотел. Който иска — да се къпе, лично аз се въздържам. Хищните водорасли не са единствената гадост, но виж, наобиколи ли те някой рояк крили, „майко“ няма да можеш да кажеш, защото втората сричка вече ще я произнася оглозган скелет, ако успее. Отвратителни твари. Сякаш мъстят на човека за това, че те самите стават за ядене и затова ги ловим.
Плиснах се в лицето с малко вода от опреснителя и ми просветна пред очите. Късмет имам, че дните на екватора са къси, някакви си осемнайсет часа, изтърпяват се. Виж, в средните ширини, където е Шамандурата, там достигат до двайсет и пет часа, че и повече. Вярно, в умерените ширини и слънцето е по-умерено, а често облачността достига няколко слоя.
Между другото, заради това зонално въртене непрестанно възникват затруднения с навигацията и объркване с часовете. От Шамандурата често се случва да спуснат заповед — премести часовника един час напред или назад: Шамандурата също не стои на едно място, нали на Капка котвата няма за какво да се закачи. Някои твърдят, че все пак планетата имала малко твърдо ядро от плътно слепени метеорити и потънали подводници, но кой би могъл да знае какво лежи под Вихрения пояс? Преди пет години експедиция от метрополията се спуснала на петстотин километра с един страшно хитроумен апарат — и повече не ги видели. Какъв смисъл да се прахосва техниката, по-добре да бяха поприказвали с умните хора и щяха веднага да разберат — загубена работа е това.
Ако питате мен, никакво ядро си няма Капка, а това, дето потъва, се разтваря там, където се раждат жълтите приливи. Почти всички дълбочинници са на същото мнение.
Седя и чакам. Взе да се свечерява. Изядох още две галети, цялата дневна дажба, и не издържах на нервна почва — отчупих си половината от утрешната. От време на време ругая чужденеца от А–233, макар че би трябвало да съм му благодарен! Престори се, виждате ли, че не е имало никаква среща, а аз какво — да умирам ли?