Станциите и планетоидите, съставляващи Военните Дворове, се носеха в приличащото на индиго пространство. В наушниците се чуваха музикални ноти, прекъснати от разривите на хиперстатисни гръмове. Обонятелните емитери донасяха миризма на парфюмерия и горещо масло, примесена с миризмата на загоряла коричка. Чувствата на Ридра се препълниха. Тя бе изтръгната от действителността на каютата и потопена в плетеницата на чувствени абстракции. Потрябва й повече от минута, за да се съсредоточи и да ги осмисли.
— Всичко е наред. Към какво гледам?
— Пламъчетата са планетоиди и тороидните станции на Военните Дворове — обясни Окото. — Синкавата светлина отляво е радарна мрежа, която се простира до Звезден Център-42. Червените припламвания вдясно и отгоре са отраженията на Белатрикс17 в полуогледалния слънчев диск, който се намира на четири градуса извън полезрението ви.
— А това боботене?
— Корабните двигатели — поясни Ухото. — Не им обръщайте внимание. Ако желаете, ще ги изолирам.
Ридра кимна и звукът стихна.
— А пък това тракане…
— … е Морзовата азбука — прекъсна го Ридра. — Познах го. Сигурно двама радиолюбители се опитват да се свържат.
— Точно така — потвърди Ухото.
— Какво вони така?
— Това е пълната миризма на гравитационното поле на Белатрикс. Нямате възможност да използвате стереочувствително обоняние, но мирисът на прегоряла кора от лимон идва от мощен завод, разположен в зеленото зарево пред вас.
— Къде ще кацнем?
— При звука на ми-минорния акорд.
— В горещото масло, чийто мирис пулсира вляво от вас.
— В центъра на белия кръг.
Ридра се свърза с пилота.
— Всичко е наред, Брас, кацайте.
Летящият диск се отлепи от рампата. Ридра лесно пазеше равновесие. Силата на тежестта беше четири пети от земната. Ветрецът отмяташе черната й коса върху раменете. Наоколо се простираше Главният Арсенал на Съюза. Тя размишляваше за това, че случайността на раждането здраво я е свързала със Съюзното кралство. Ако се бе родила в друга галактика, би била завоевател. Но стиховете й бяха популярни и сред двете воюващи страни. Това я натъжи и тя отхвърли тази мисъл. Не е много уместно да мисли за този въпрос тук, в центъра на Съюза на Военните Дворове.
— Капитан Вонг, вие пристигнахте под покровителството на генерал Форестър.
Тя кимна. Дискът спря да се движи.
— Той ни осведоми, че сте експерт по Вавилон-17.
Тя отново кимна. Пред нея увисна втори диск.
— Радвам се да се запозная с вас. Ако ви трябва помощ — моля, само кажете, и ще направим всичко.
Ридра протегна ръка.
— Благодаря, барон Вер Дорко.
Черните му вежди се вдигнаха, устните му се извиха в усмивка върху мургавото лице.
— Разпознавате хералдическите18 символи? — той вдигна дългия си показалец към герба на гърдите си.
— Да.
— Великолепно! Ние живеем в свят на изолирани селища. Радко контактуваме помежду си. Всеки говори на свой особен език.
— Аз говоря на много езици.
— Капитан Вонг, понякога ми се струва, че без Нахлуването, без цел, върху която Съюзът да съсредоточи енергията си, нашето общество би се разпаднало. Капитан Вонг… — той млъкна и изящните линии на лицето му се свиха от напрежение, но бързо се изгладиха. — Ридра Вонг?
Тя кимна, усмихвайки се на неговата прямота. Държеше се внимателно, докато предположението не се превърна в увереност.
— Не съм си представял… Но, разбира се… — той протегна ръка, сякаш искаше да се запознаят отново. Хладната вежливост на маниерите му се смени с радушна усмивка. — Искам да знаете, че книгите ви…
Изречението бе завършено от леко накланяне на главата. Тъмните очи се разшириха, устните прикриха злобата с усмивка, ръцете се търсеха. Всичко това говореше на Ридра за ненаситен апетит по неин адрес, глад за нещо, което тя е и може да бъде.
— В моят дом вечерята се сервира в седем — той прекъсна мислите й с покана. — Ще вечеряте с мен и баронесата.
— Благодаря, но бих искала да обсъдя с моя екипаж…
— Каня целият ви екипаж. Жилището ми е просторно. На ваше разположение ще бъдат залата за конференции и всички свободни апартаменти, макар и да не са толкова удобни, колкото тези на кораба ви.
Езикът, мяркащ се зад изрядно белите зъби, кафеникавата линия на устните му — думите излизат вяло, като от джвакащи челюсти на човекоядец.
— Ще ви помоля да дойдете малко по-рано, за да успеем да ви подготвим…
Тя притаи дъх, но веднага почувства облекчение — леко присвитите му очи говореха за това, че е забелязал уплахата й, макар че не я е разбрал.