— … за екскурзия по Дворовете. Генерал Форестър пожела да ви запознаем с новостите, предназначени за борба със завоевателите. Това е голяма чест, мадам. Тук има доста висши офицери, които никога не са виждали това, което ще покажем на вас. Предполагам, че ще ви бъде скучно през по-голямата част от времето. Според мен трябва да ви покажем само най-интересните изобретения — някои от тях са наистина остроумни. Не разрешаваме на въображението да скучае.
Този човек разпростира върху мен параноята си, помисли Ридра. Не ми харесва.
— Бих предпочела да не ви се натрапвам, бароне. На кораба ме чака много работа, която трябва…
— Елате. Работата ви ще се облекчи, уверявам ви. Жена с вашия талант и външност ще има успех в моя дом. Освен това… съм доста гладен за интелигентен събеседник.
Ридра почувства как се напрегна челюстта й за трети отказ, но баронът я изпревари:
— Ще ви чакам около седем заедно с екипажа.
Летящият диск се плъзна над площада. Ридра погледна към рампата, където на фона на изкуствената вечер бяха изрисувани силуетите на екипажа. Дискът започна леко да се издига към входния постамент на „Рембо“.
— Е — обърна се тя към малкия готвач, който едва вчера свали превръзката от коляното си, — тази вечер си свободен. Всички са канени на вечеря. Ако можеш, провери маниерите на момчетата — дали знаят кое с какъв нож се яде и тем подобни.
— Вилицата за салата е малка, поставя се в края — започна Помощникът, обръщайки се към взвода.
— А до нея? — попита Алегра.
— За стриди.
— Ами ако тук не ядат стриди?
Флоп изтри устата си с опакото на ръката:
— Предполагам, че ще успееш да се справиш.
Брюс положи лапа на рамото на Ридра.
— Как се чувствате, Ка’итане?
— Като прасенце на шиш.
— Изглеждате уморена — добави Кали.
— Сигурно съм работила повече, отколкото трябва. Довечера сме на гости у барон Вер Дорко. Мисля, че ще успеем да се поотпуснем.
— Вер Дорко? — попита Моли.
— Той е координатор по разработването на всички проекти, насочени против завоевателите.
— Значи под негово ръководство се проектира най-голямото и най-секретното оръжие? — обади се Рон.
— Също така и най-малкото и най-смъртоносното. Имам предвид възпитанието.
— Тези случаи на са’отаж — каза Брас. Ридра вече бе успяла да им обясни идеите си. — Една ус’ешна акция във Военните Дворове ще се отрази ’ного лошо на действията ни ’ротив завоевателите.
— По-лошо от това би била само бомба в щаба на Администрацията на Съюза — отвърна Ридра.
— В състояние ли сте да ’редотвратите това? — попита Брас.
Ридра вдигна рамене и се обърна към прозрачните фигури на Нетленните.
— Имам идея. Ще ви помоля малко да пошпионирате тази вечер. Око, искам вие да останете на кораба. Трябва да съм сигурна, че сте сам тук. Ухо, щом тръгнем към барона, ще станете невидим и няма да се отдалечавате от мен на повече от три метра. Нос, вие ще предавате съобщенията. Тук се готви нещо, което не ми харесва. Не знам… може просто да си въобразявам.
Окото каза нещо зловещо. Обикновено телесните могат да общуват с Разединените само с помощта на специална апаратура, иначе веднага забравят казаното. Ридра успя да разреши този проблем — автоматично превеждаше думите на езика на баските. Самите думи се забравяха, но смисълът им се фиксираше в превода.
„Разбитите платки на кораба не бяха плод на въображението ви“ — ето какво остана в главата й, след като си преведе думите на Окото на езика на баските.
Огледа екипажа разтревожена. Ако някой от тези войници или офицери има психично отклонение, това веднага би се отразило на психоиндекса му. Сред тях имаше диверсант, който действа съзнателно. Тази мисъл я терзаеше като мазол на стъпалото, напомнящ за себе си на всяка крачка. Припомни си нощта, когато набираше екипажа. Гордост. Изпитваше гордост от това, как всеки един изпълняваше задълженията си, провирайки кораба между звездите. Гордостта смекчаваше предчувствието за това какво може да се случи с машината, наречена кораб, ако другата машина, наречена екипаж, не е добре смазана. Но тя ги подбра правилно и корабът сега е прекрасно място за разходки, работа, живот и дълги пътешествия.
И все пак сред тях има предател.
„Някъде в Едем19… — припомни си тя, оглеждайки отново екипажа, — някъде в Едем има червеи, червеи…“ Разбитите платки подсказваха, че червеят иска да унищожи не само нея, но и целия кораб заедно с екипажа, с цялото оборудване, и то много, много бавно. Няма святкащи в тъмнината бръсначи, няма изстрели иззад ъгъла, няма въжета около врата. Вавилон-17… Дали ще бъде толкова хубав, когато става дума за собственият й живот?