— Помощник, баронът ме покани да отида по-рано, за да ми покаже новите образци на оръжията. Отведете момчетата сам. Аз тръгвам веднага. Ухо, Нос — с мен!
— Да, Капитане.
Разединените се стопиха. Станаха невидими.
Тя отново напусна рампата, здраво стъпила върху диска. Мина покрай скупчените юноши и офицери, вглъбени в тревогите си.
III
— Грубо варварско оръжие — баронът показа редицата пластмасови цилиндри на стилажа. — Срамно е да си губим времето с тези недодялани „новости“. Тази, малката, може да разруши всичко на площ от петдесет квадратни километра. Голямата оставя кратер, дълбок двадесет и седем километра и широк сто и петдесет. Варварство. Не съм доволен от приложението им. Тази вляво е по-слаба. Може да разруши само малка сграда. Но основната част от заряда остава недокосната и е скрита под развалините. Шест часа по-късно отново се взривява, но вече със силата на атомна бомба. През това време на мястото на предишния взрив има войска, водят се възстановителни работи, действа Червеният кръст или както го наричат завоевателите, безброй експерти установяват размера на щетите. И изведнъж — буум! Забавен взрив и кратер с диаметър тридесет или четиридесет километра. Но това са само детски играчки. Държа тези бомби в колекцията само за да демонстрирам колко далече от тях сме отишли.
Ридра го последва в следващата зала. Стените бяха отрупани с шкафове, в центъра се намираше единствената витрина.
— Тук е моята гордост! — баронът се приближи към витрината и отмести прозрачния капак.
— Какво е това? — попита Ридра.
— Според вас на какво прилича?
— На… парче от скала.
— Парче метал — поправи я баронът.
— Взривява ли се или е свръхтвърд?
— Не, не се взривява — увери я той. — Твърдостта му е много по-голяма от тази на титанова сплав, макар че имаме и по-твърди материали.
Ридра искаше да го докосне с ръка, но премисли и първо попита:
— Може ли да го взема и да го разгледам?
— Съмнявам се. Все пак опитайте.
— Какво ще стане?
— Ще видите.
Тя посегна, но ръката й спря на около пет сантиметра от повърхността — нещо не й разрешаваше да се приближи повече. Ридра се намръщи.
— Един момент — усмихна се баронът и взе метала. — Ако го видите на земята, най-вероятно няма и да го погледнете втори път.
— Отрова? — предположи тя. — Или нещо по-силно?
— Не — той замислено въртеше парчето в ръце. — Просто е силно избирателен. И добре се подчинява — той вдигна ръка. — Да допуснем, че ни трябва пистолет… — в ръката си вече държеше вибропистолет последен модел, какъвто Ридра не бе виждала, — или гаечен ключ… — сега държеше тридесетсантиметров ключ. — Или мачете — острието изсвистя, когато замахна с ръка. — Или малък арбалет — оръжието имаше спусък и двадесетсантиметрова тетива. Стрелата беше два пъти по-дълга от арбалета и завършваше със седемсантиметрово острие. Баронът натисна спусъка и глух удар последва след продължително свистене, когато стрелата се заби в стената.
— Това е мираж — заяви Ридра. — Затова не мога да го докосна.
— Метално клеймо — каза баронът. В ръката му се появи чукче с много тънък ударник. При удара върху мястото, където лежеше оръжието във витрината, се разнесе рязък звън.
Ридра видя кръглата следа от удара. В центъра й се забелязваше миниатюрно изображение на герба на Вер Дорко. Тя прокара пръстите си по клеймото, още топло след удара.
— Това не е мираж — каза баронът. — Защото този арбалет пробива петсантиметрова дупка от четиридесет метра. А вибропистолетът… Мисля, че знаете какво може да направи.
В ръката си отново държеше обикновено парче метал.
— Опитайте да го вземете.
Ридра подложи ръка, баронът разтвори пръсти, но парчето по непонятен начин прескочи дланта й и се оказа във витрината.
— Това не е фокус. Просто е високоизбирателен и послушен.
Той докосна края на витрината и прозрачният капак се плъзна на мястото си.
— Умна играчка, нали? Ще ви покажа още някои работи.
— Как действа?
Вер Дорко се усмихна:
— Съумяхме да поляризираме сплав от най-твърдите елементи така, че да съществува само в определени възприемащи матрици. В останалите плоскости се чупи. Това означава, че, ако не броим зрителното възприятие, тя е недостъпна за останалите рецепторни органи. Няма маса, няма тегло — при тази сплав всичко е потенциално съществуващо. Може да бъде пренесена на всеки кораб, отправящ се в хиперстатиса и да се остави до приборите. Два или три грама от нея извеждат от строя всички системи на кораба. Това е главното й предназначение. Ето защо достатъчно е само да попадне на борда на кораб на завоевателите и спокойно можем да забравим за него, сякаш никога не е съществувал. Останалото е просто за развлечение. Неочаквана способност на поляризираната сплав да запомня формите.