— Ванадиева тел?
Баронът се усмихна.
— Може по желание да промени отпечатъците на пръстите си или рисунъка на очните дъна. Една малка хирургическа намеса увеличава подвижността на лицевите му мускули и това му позволява рязко да изменя външността си. Чрез хормонални инжекции може лесно да си смени цвета на косата, а ако се наложи — напълно да се лиши от нея и за няколко минути да се сдобие с нова прическа. Добре познава психологията, особено тази на насилието.
— Изтезания?
— Ако така ви харесва — да. Изцяло се подчинява на хората, които са го създали. Готов е да унищожи всичко, което те му заповядат. В тази прекрасна глава няма нищо, което би го навело на мисълта за собственото „аз“.
— Той е… — Ридра се удиви на думите си — прекрасен!
Струваше й се, че тъмните дълги мигли ей сега ще затрептят. Тежките мускулести ръце висяха до голите бедра, пръстите бяха леко присвити. Слабото осветление в стаята позволяваше да се разгледа чистата, загоряла кожа.
— Казвате, че това не е модел. Наистина ли е жив?
— До известна степен — да. По-скоро е в състояние на транс, като йога. Или като гущер през зимата. Бих могъл да го активизирам заради вас, но вече е седем без десет. Нека не караме гостите да ни чакат.
Тя премести погледа си от фигурата във витрината върху матовата, пергаментова кожа на лицето на барона. Долната й челюст неволно направи няколко преживни движения.
— Като в цирка — каза Ридра. — Но сега съм пораснала. Да вървим.
Напрегна волята си, за да приеме протегната ръка на Вер Дорко. Беше като суха хартия и толкова лека, че Ридра едва не отдръпна своята.
IV
— Капитан Вонг! Възхитена съм!
Баронесата протегна подпухналата си ръка със сиви и розови оттенъци, напомняща за сварено месо. Пищните й луничави рамене бяха разголени, вечерната рокля откриваше доста голяма част от раздутата й фигура, подчертавайки още повече гротескно оформеното тяло.
— Тук, в Дворовете, се случват толкова малко интересни неща, че когато ни посети известна личност като вас… — тя завърши изречението с възторжена усмивка, но огромните тестообразни бузи я изопачиха в нещо просешко и надуто.
Ридра задържа меките, податливи пръсти на баронесата точно толкова, колкото изискваше благоприличието, и отвърна на усмивката й. Спомни си как като малка й забраняваха да плаче, когато я наказват. Беше длъжна да се усмихва.
Баронесата сякаш бе потопена в огромно пространство от тишина. Гласните й струни плуваха в мазнина. И макар че в думите й, долитащи иззад плътните устни, личеше звънлива нотка, те се чуваха като през дебело одеало.
— Вашият екипаж! Нарочно поканихме всички. Вече зная колко човека наброява пълния екипаж — двадесет и един. — Тя одобрително кимна. — Прочетох някъде за това, но тук виждам само осемнадесет.
— Реших да оставя Разединените на кораба — обясни Ридра. — Ще трябва специално оборудване, за да разговаряте с тях. Според мен само ще смущават гостите. Твърде много са заети със себе си, а освен това не ядат.
На обяд ядоха овнешки бут, и за тази лъжа ще се печеш в Ада, изкоментира за себе си Ридра.
— Разединените? — Баронесата докосна лакираната плетеница на прическата си. — Имате предвид мъртвите? Да, разбира се! Не помислих за това. Сама виждате колко сме откъснати от останалите светове.
Ридра се замисли дали баронът все пак няма апаратура за връзка с Разединените, но баронесата се наведе и й прошепна поверително:
— Всички са очаровани от екипажа ви! Може ли да започваме?
Преминаха от белокаменното фоайе в залата. Баронът се движеше вляво от Ридра (тя усещаше сухата като пергамент кожа на дясната му ръка), а жена му — вдясно (постоянно пъшкаща и подскачаща).
— Ей, Капитане! — изрева Кали, бодро крачейки насреща им. — Хубаво местенце, нали? — Той посочи пълната зала и демонстративно вдигна чашата си, след което одобрително кимна. — Позволете да ви предложа от това, Капитане. Тук едно момче постоянно се разкарва с пълен поднос — и той й подаде табла, пълна с тънки сандвичи: пълнен черен дроб с маслини и сушени сливи, завити в бекон. — Мадам, сър — гигантът се обърна към домакините, — вие не желаете ли?