Как се казваш? — мислеше тя в кръглата топла синя стая.
Мисли без названия в синкавия полумрак: Урсула, Присцила, Барбара, Мери, Мона и Батика — Мечка, Старица, Мърморана, Горянка, Маймуна и Ягода. Име. Имена? Какво име има в мен? В кое име съм аз? В земята на дедите ми по бащина линия най-напред се е изговаряла фамилията: Вонг Ридра. А там, където е родена Моли, се носи името на майката. Думите — това са названия на вещите. По времето на Платон нещата са носили имена на идеи. Но как най-удачно да се изразят платоновските идеи? Думата е символ на цяла категория предмети, а името е символ на един единствен обект. Името е един сладък дъх, външност и връхна дреха, захвърлена на груб дървен стол. „Ей, жено, ела тук!“ А тя шепнеше, стиснала до болка медната дръжка: „Казвам се Ридра!“ Индивидуалното име — то те отличава от всичко заобикалящо. Необходимостта да се разграничат вещите от подобните им е предизвикала появата на имената. Аз съм се появила… не съм кръгла, топла стая. Аз съм нещо в тази стая, аз…
Миглите й бяха леко отпуснати. Отвори очи и видя оплелата я мрежа-паяжина. Опита се да завърти глава и да огледа стаята.
Не.
Тя не „оглежда стаята“.
Тя е нещо в друго нещо. Първото „нещо“ беше крехък звук, който се възприемаше от слуха и обонянието толкова добре, колкото и от зрението. Второто „нещо“ бяха три едва различни фонеми, които се сливаха в тризвучие. Първата фонема беше показател за размера на стаята — около шест метра в диаметър. Втората обозначаваше цвета и вероятния материал на стените — някакъв син метал. Третата беше склад на афикси36, разясняващи предназначението на стаята — едно граматическо сандъче, благодарение на което тя вместваше целият си жизнен опит в една единствена дума. Всички тези понятия се мярнаха на езика й и в мозъка й по-бързо, отколкото можеше да произнесе думата „маса“. Вавилон-17… И преди чувстваше нещо подобно в другите езици — разкритие, разширение, усилване и внезапен растеж. Но това… Сякаш леща бе фокусирала всичко, събирано за дълги години.
Тя седна отново. Функция?
За какво бе предназначена тази стая? Ридра бавно се надигна, нишките на мрежата се впиха в гърдите й. Приличаше на болница. Погледна към… не, не „паяжина“, а по-скоро троен гласен звук, всяка съставна част на който има свое особено значение и свои връзки. Истинското звучене се постига, когато и трите части достигнат най-ниския тон. Като приведе триадата в тази точка, тя разбра как да разплете паяжината. Ако не я беше нарекла с името от новия език, никога не би успяла. Преходът от догадки към знание беше станал, докато…
Къде е? Отвращение, възбуда, страх! Мислено се върна към английския. Да мислиш на Вавилон-17 е все едно да видиш вода на дъното на кладенец, като допреди малко си мислел, че пред теб местността е равна. Главата й се замая, прилоша й.
Въпреки това забеляза, че в стаята има още някой. До отсрещната стена в голям хамак висеше Брас — видя ноктите му през гъстата мрежа, в която бе оплетен. В два по-малки хамака сигурно се намираха момчета от взвода. Видя блестяща черна коса, главата се завъртя от неспокойния сън — Карлос. Не успя да разпознае третият. Любопитството я напусна, когато почувства нечия ръка да я докосва в областта на стомаха.
След което стената се стопи.
Ридра се стараеше да се ориентира — ако не в пространството и времето, то поне в своите възможности. Прекрати опитите си заедно с изчезването на стената. Чакаше.
36
афикс — в езикознанието — словообразователен елемент (наставка, представка), който се прибавя към корена на думата