Долу екипажът на „Тейрик“ и взвода на Ридра се скупчиха около трупа.
— Бътчър, предизвикахте любопитството на Капитан Вонг — гласът на Джебъл беше мек. — Тя се интересуваше що за човек сте, а аз не мога да й отговоря. Може би сам ще й обясните…
— Джебъл! — извика Ридра. Погледът й попадна върху мрачната усмивка на Бътчър. — Бих искала веднага да отида на „Рембо“ и да го огледам преди демонтажа.
Джебъл с облекчение изпусна въздуха от дробовете си.
— Да, разбира се.
— Не, Брас, не е чудовище — тя отвори вратата на капитанската каюта на „Рембо“. — Той е човек, който се нагажда към обстоятелствата. Точно като… — тя успя да му каже много, преди украсените с бивни устни да се разтегнат в тъжна усмивка. Той поклати глава.
— Говорете на английски, Ка’итане. Не ’ога да ви раз’ера.
Ридра взе речника и го постави върху натрупаните картончета.
— Извинете. Този език е завладяващ. След като го научиш, всичко ти се струва много просто и логично. Вземете тези записки. Трябва да се съхранят на всяка цена!
— Какво съдържат? — Брас протегна лапата си.
— Транскрипция на последните разговори на Вавилон-17 във Военните дворове, точно преди да излетим.
Тя сложи лентата в апарата и се заслуша.
Мелодичен поток от думи заля стаята и Ридра се потопи в него. След десет-петнадесет секунди започна да разбира същността на случилото се. Заговорът срещу ТВ-55 се появи с болезнена яснота. Имаше и откъси, които не разбираше, и тогава се сблъскваше с непроницаема стена. Сякаш плуваше в мощно психическо течение. Без да разбира, изгубила нишката, тя тръскаше глава, ослепяваше и оглушаваше. След това отново започваше да разбира…
— Капитан Вонг!
Беше Рон. Обърна се към него. Главата й бучеше.
— Капитан Вонг, не исках да ви безпокоя, но…
— Няма нищо. Какво става?
— Намерих го в каютата на пилота! — държеше в ръката си магнитна лента.
Брас още не бе излязъл.
— Откъде се е ’оявила в ’оята част на кора’а?
Лицето на Ридра се напрегна.
— Току-що я чух заедно с Помощника. Това е известието на Капитан Вонг за излитане. Съдържа и заповед до Помощника за старт!
— Ясно! — Ридра взе лентата, огледа я и се намръщи. — Но тази лента е от моята каюта! Взех точно такива от университета. Те са тричестотни. Всички останали на кораба са четиричестотни. Зaписът също е правен тук.
— Значи — обади се Брас, — някой е влизал в каютата във ваше отсъствие!
— Когато ме няма, тази стая е заключена толкова добре, че и разединена муха не би могла да мине под вратата — тя поклати глава и допълни: — Тази работа не ми харесва. Не знам каква изненада да очакваме следващият път. — Изведнъж рязко удари с юмрук по масата и твърдо заяви: — Но вече зная какво да правя с Вавилон-17!
— Какво? — попита Брас.
Помощникът безшумно бе застанал до вратата и внимателно наблюдаваше иззад украсеното с роза рамо на Рон.
Ридра огледа офицерите. Кое е по-добре — помисли си тя, — недоверието и несигурността?
— Не мога да ви кажа сега. Много е лесно. — Тя се приближи до вратата. — Бих искала да ви кажа, но след всичко, което се случи, ще ви прозвучи глупаво.
— Трябва да говоря с Джебъл!
Перата на Клик се наежиха, а той вдигна рамене.
— Лейди, на този кораб уважавам вашите желания най-силно, освен, разбира се, желанията на Джебъл. А той иска да не го безпокоят. Обмисля целите на „Тейрик“ за следващите месеци. Трябва всички течения да се изучат щателно, да се отчете масата на заобикалящите ни звезди. Това е сложна задача и…
— В такъв случай къде е Бътчър? Ще попитам него, макар че бих искала да разговарям направо с Джебъл.
— Той е в биолабораторията. Минете през залата и с първия асансьор се качете на дванадесето ниво.
— Благодаря — тя се запъти към изхода.
Когато излезе от асансьора, Ридра попадна пред голяма врата. Натисна входния опознавателен диск и крилата се скриха в стените. Обви я поток зелена светлина.
Кръглата глава и могъщите плещи на Бътчър се открояваха на фона на бълбукащия басейн, в който плуваше крехка фигурка. Пяната я обливаше, малките крачета трепкаха произволно, рядката бебешка коса се разпиляваше от въздушните мехури.
Бътчър се обърна, видя Ридра и каза:
— Умря!
Ожесточено кимна към телцето в басейна и продължи:
— Преди пет минути живееше! Седем месеца и половина! Трябваше да оживее. Беше достатъчно развит.
Десният му юмрук удари лявата длан, точно както в общата зала. Посочи операционната маса, където под бяло платно лежеше жената.