— Ща почакам, Бътчър.
Той протегна ръка.
— Елате.
Тя пое подадената ръка.
— Няма смисъл да анализираме теченията на статиса, ако корабът е приятел на Съюза. Ще останем още малко заедно.
Ридра тръгна с него, опряна на рамото му.
— Приятел или враг? — попита тя, когато минаваха през здрача, натежал от привидения. — Цялото това Нахлуване понякога ми се струва съвсем безсмислено. Тук, на „Тейрик“, избягвате подобни въпроси. Завиждам ви.
— Отивате в щаб-квартирата на Администрацията заради Нахлуването, нали?
— Да. Но не бива да се учудвате, ако се върна. Има още една причина, заради която искам да разбера същността на нещата. Завоевателите убиха родителите ми, а втората Депресия едва не погуби и мен. Първата жена на моите навигатори също е била убита от Завоевателите. Рон все още мисли за правотата на Военния двор. Никой не обича Нахлуването, но то продължава. Толкова е… грандиозно, че никога не съм мислила сериозно да го обхвана само с една мисъл. Странно е да гледаш как цялото човечество се е впуснало в тази страшна, разрушителна схватка. Може би не си струва да отивам в Щаба… Може би трябва да помоля Джебъл да обърне и да се върнем в най-пустите части на Заслона.
— Завоевателите са причинили страдания на много хора: на вас, на мен… Да, на мен също.
— Как?
— Споменах за болката в мозъка. Това е от тях.
— Не може да бъде!
Бътчър повдигна рамене.
— Първото, което си спомних, е бягството от Нови Ню Йорк.
— Това е огромно пристанище в граничната мъглявина Рак.
— Точно така.
— Завоевателите са ви пленили?
— Да — кимна той. — И направиха нещо. Може би някакъв експеримент, кой знае? Но това не е важно. Не мога да си спомня. Когато избягах, аз избягах с нищо — без памет, без глас, без думи, без име.
— Възможно е да сте били офицер или друга важна персона, преди да ви хванат…
Той се наведе и притисна бузата си до нейните устни, за да я накара да замълчи. Изправи се и тъжно се усмихна.
— Има неща, за които мозъкът не знае, но се досеща. Винаги съм бил крадец и убиец. И аз не бях аз. Завоевателите веднъж ме хванаха. Аз избягах. По-късно Съюзът ме хвана на Титан. Аз избягах…
— Избягахте от Титан?
— Да. Сигурно щяха пак да ме хванат — винаги става така с престъпниците във Вселената. А може и следващия път да не успеят да ме заловят… Аз не бях аз, но сега имам причина да остана свободен. Не трябва да ме залавят отново. Има причина.
— Каква?
— Защото — нежно каза той — аз съм формата, а вие сте същността.
V
— Завършихте ли речника? — попита Брас.
— Да, още вчера. Пишех стихотворение — Ридра затвори тефтера. — Днес трябва да стигнем края на Езика на Дракона. Тази сутрин Бътчър ми каза, че кайбирийският кораб ще лети с нас още няколко дни. Брас, имате ли някаква идея за това какво…
От високоговорителя прогърмя мощния глас на Джебъл:
— Пригответе „Тейрик“ за незабавна отбрана! Повтарям — незабавна отбрана!
— Какво, по дяволите, става?! — възкликна Ридра. В общата зала вече кипеше работа. — Брас, съберете екипажа и отивайте при изхода!
— Откъдето тръгват ’аяците ли?
— Да.
— Ще се на’есим’ ли, Ка’итане?
— Ако се наложи — тя бързо пресече залата.
Намери Бътчър при изхода. По коридорите подтичваха бойните екипажи на „Тейрик“.
— Какво става? Кайбирийците ли ни нападнаха?
— Завоевател на дванадесет градуса от Галактичния Център.
— Толкова близо до Администрацията на Съюза?
— Да. Ако „Тейрик“ не нападне първи, ще бъде унищожен. Корабът им е по-голям от нашия, а ние летим точно към тях.
— Джебъл иска да атакува?
— Да.
— Тогава — напред!
— Вие искате да дойдете с мен?
— Нали си спомняте, че разбирам от стратегия?
— „Тейрик“ е в опасност. Ще бъде голяма битка. Такава вие не сте виждали.
— Значи имаме пълното основание да използваме моя талант. Нима имате на борда пълен екипаж?
— Да. Но използваме навигаторите и Разединените като дистанционно управление.
— Вземете и моя екипаж. Може да се наложи да сменим тактиката в движение. Повече хора няма да са излишни. Джебъл ще дойде ли с вас?
— Не.
Иззад ъгъла се показа Помощникът, съпроводен от Брас, навигаторите, Разединените и взвода. Бътчър премести погледа си от тях върху Ридра.
Тя го целуна по рамото, защото не можеше да стигне до бузата. Бътчър отвори люка.
— Оттук, момчета.
Алегра сложи крак върху стълбата, но се обърна и дръпна ръкава на Ридра.
— Ще се бием ли, Капитане? — на луничавото й лице играеше възбудена усмивка.