— Тези не. Те съществуват само в английския и в още няколко аналитични езика. Парадоксите произлизат от лингвистиката60 на езика, на който са изразени. В парадокса за испанския бръснар противоречието е заключено в думата „всички“. Лентата, която Ридра ми изпрати, съдържа речник на Вавилон-17 и граматиката му. Това е най-аналитичният език във Вселената. Но, освен всичко друго, това означава много и най-разнообразни парадокси. Ридра е записала в края на лентата най-остроумните от тях. Те ще заставят мозъка, мислещ на Вавилон-17 или да изгори…
— … Или да установи връзка с другите си части! Разбрах! Започвайте!
— Започнах още преди две минути.
Генералът погледна Бътчър.
— Нищо не виждам.
— Още една минута ще е така — Т’мварба регулираше някакви потенциометри. — Парадоксите, с които пълня мозъка му, трябва първо да пробият външната обвивка на кората.
Внезапно устата на Бътчър се отвори, оголвайки зъбите.
— Какво става с мис Вонг?
Лицето на Ридра също беше изкривено.
— Надявах се това да не се случи — въздъхна докторът. — Но те са в телепатичен контакт.
Седалката на Бътчър изтрещя. Ремъкът, който държеше главата му се разхлаби и гигантът се удари в стената.
Ридра завика от болка. Изплашените й очи се отвориха и погледът й се спря върху Маркус.
— О, Моки, толкова боли!
Единият от ремъците, които държаха ръцете на Бътчър, се скъса. Огромният юмрук се устреми напред.
Т’мварба побърза да натисне един бутон. Бялата светлина се смени с жълта. Бътчър се отпусна.
— Той престана… — започна генералът, но замълча. Вързаният мъж дишаше тежко.
— Пусни ме, Моки — гласът й сякаш идваше отдалече.
Доктор Т’мварба натисна друг бутон и ремъците, които я опасваха, се откопчаха. Ридра скочи и изтича към Бътчър.
— И него ли?
Тя кимна. Маркус отново натисна бутон и Бътчър се строполи в ръцете на момичето. Под тежестта му тя седна на пода и започна да го разтрива.
Генерал Форестър бе насочил към тях вибропистолета си.
— И така, кой е той и откъде е дошъл?
Бътчър щеше пак да падне, но успя да се хване да облегалката на стола, задържа се и тежко се надигна.
— Най… — започна той. — Аз… Аз… Найлз Вер Дорко.
Гласът му загуби грубостта си, стана по-висок и доби лек аристократичен акцент.
— Армседж. Роден съм в Армседж. Аз… убих баща си!
Вратата се плъзна встрани. Завоня на дим и горещ метал.
— Каква е тая миризма? — попита Форестър. — Но… Не може да бъде!
Доктор Т’мварба уверено заяви:
— Предполагах, че половината защитни слоеве ще бъдат преодолени. Още няколко минути — и нямаше да имаме шансове.
Дочу се шум. Един изпоцапан със сажди войник се спря нерешително на прага.
— Генерал Форестър, всичко ли е наред? Външната стена е взривена, радиорелетата на двойните врати по някакъв начин са деблокирани, керамичните стени са пробити почти до средата! Прилича на лазер…
Генералът видимо пребледня.
— Кой се е опитал да се добере дотук?
Бътчър се изправи и се опря на рамото на Ридра.
— Някои от най-остроумните модели на баща ми, включително и ТВ-55. Тук, в щаб-квартирата на Администрацията, трябва да са поне шест, и то високоефективни. Но вече не бива да се безпокоите за тях.
Генералът бавно и ясно заяви:
— Ще се успокоя едва когато ми обясните всичко!
— Не, баща ми не беше предател, генерале. Просто искаше да ме направи най-добрият секретен агент на Съюза. Обаче оръжието не се състои от самия инструмент, а от знанието как да го използвате. Завоевателите имат това знание — Вавилон-17.
— Добре. Може и да сте Найлз Вер Дорко. Но това обърква нещата още повече.
— Не бих му разрешил да говори много — намеси се докторът. — Сътресенията, на които беше подложена нервната система…
— Всичко е наред — прекъсна го Бътчър. — Имам силен организъм. Рефлексите ми са няколко пъти по-добри от нормалните. Сега вече контролирам цялата си нервна система до кутрето на левия крак. Баща ми вършеше всичко основателно.
Форестър качи краката си на масата.
— По-добре да говори. Защото ако до пет минути не разбера всичко, ще ви пратя в килията.
— Баща ми тъкмо бе започнал работа над усъвършенствания шпионин, когато се сетил за това. Придаде ми възможно най-човешките черти, които могат да се създадат. След това ме изпрати на територията на Завоевателите, като се надяваше, че ще им нанеса максимални вреди. Имаха си доста неприятности, преди да ме хванат. Баща ми продължи да усъвършенства шпионите си и съвсем скоро те ме превъзхождаха. Против ТВ-55 не бих издържал повече от пет минути. Но заради… Мисля, че заради семейната гордост… Той искаше да запази контрола над цялата операция в семейството. Всеки шпионин от Армседж получава командите чрез предварително установен код. А в гръбначния ми мозък е поставен хиперстатисен трансмитер, направен от пластиплазма. По този начин контролирах всички модели, независимо от сложността им. В продължение на няколко години на територията на Завоевателите бяха внедрени хиляди шпиони. Представлявахме внушителна сила преди да ме пленят.