— Защото възнамерявам да направя нещо, а не знам дали ще се справя.
— Ако е нещо сериозно, може и да си развълнувана. Кажи ми какво ще правиш?
— Реших го още в бара, но исках първо да се посъветвам с някой.
— Казвай.
— Възнамерявам да разреша проблема с Вавилон-17 сама.
Т’мварба наклони главата си надясно.
— Ще установя кой говори на този език, откъде говори и точно какво казва — допълни Ридра.
Главата на доктора се наклони наляво.
— Защо? — продължи тя. — Повечето учебници уверяват, че езикът е средство за изразяване на мислите. Но е и самата мисъл, Моки! Мисълта под формата на информация — тази форма представлява езика. А формата на Вавилон-17 е… поразителна!
— Какво му е поразителното?
— Когато изучаваш чужд език, Моки, ти разбираш как другият народ гледа на света, на Вселената… А когато се вгледам в този език, виждам… прекалено много.
— Звучи доста поетично.
Тя се засмя.
— Винаги се стремиш да ме свалиш от облаците, където витая.
— Но не го правя често. Добрите поети почти винаги са реалисти и ненавиждат мистицизма.
— Само поезията, която отразява реалността, може да бъде поетична — каза Ридра.
— Добре. Обаче не мога да разбера как смяташ да решиш проблема с Вавилон-17?
— Наистина ли държиш да знаеш? — тя докосна коляното му. — Ще взема ракета, ще набера екипаж и ще се отправя към мястото на следващата диверсия.
— Да, ти имаш диплом за капитан на междузвезден кораб. Можеш ли да си позволиш подобна експедиция?
— Правителството ще я субсидира.
— Отлично. Защо искаш да заминеш?
— Зная половин дузина езици на завоевателите, но Вавилон-17 не спада към тях. Не е и от езиците на Съюза. Искам да намеря този или това, който говори на този език и мисли по такъв начин. Как мислиш, Моки, дали ще успея?
— Още малко кафе? — Той се протегна настрани и й изпрати каната. — Хубав въпрос ми зададе. Има над какво да се помисли. Ти не си най-уравновесения човек в света. Ръководенето на екипаж на междузвезден кораб изисква особени психологични качества — тях ги притежаваш. Дипломата ти — доколкото си спомням — е резултат на твоя… хм… странен брак преди няколко години. Но тогава си командвала автоматичен екипаж. Сега транспортници ли ще бъдат?
Тя кимна.
— Цялата ми работа е свързана с митничари. Пък и ти — повече или по-малко — също си такава.
— Родителите ми бяха транспортници. Аз също — до Депресиите.
— И това е вярно. Да допуснем, че ти кажа: „Да, ще се справиш“?
— Ще ти благодаря и утре ще излетя.
— А ако ти кажа, че ми трябва една седмица, за да анализирам твоите психоиндекси, а през това време се налага да живееш тук, никъде да не излизаш, нищо да не пишеш и да не се вълнуваш?
— Ще ти благодаря… и утре ще излетя.
Той се намръщи.
— Тогава защо ме безпокоиш?
— Ами… — тя повдигна рамене, — защото утре ще съм дяволски заета и няма да ми остане време да ти кажа „довиждане“.
— О-о — напрежението на лицето му се смени с усмивка.
Маркус си спомни за скореца.
Ридра — слабичка, тринадесетгодишна, болнава — се промуши през тройната врата на работната оранжерия заедно с новата си находка, наречена „смях“. Току-що бе открила, че може да го прави. А той беше горд, че този полутруп, който му дадоха преди шест месеца, отново се превърна в момиче — късо подстригано, с добри и лоши настроения, раздразнително и (вече) смеещо се. Тя се грижеше за две морски свинчета, които нарече Ламп и Лампка. Вятърът от климатичната инсталация мърдаше храстите, разположени до стъклената стена. Слънцето весело светеше през прозрачния покрив.
Тя попита:
— Какво е това, Моки?
Обут в белите си шорти, тук-там пожълтели от слънцето, той бавно и с усмивка й каза:
— Това е говорещ скорец. Той ще ти говори. Кажи „Здравей“!
В черното око светеше малко слънчице — колкото главичката на карфица. Перата трепнаха, от острия клюн се показа тънък език. Ридра наклони глава точно както го правят птиците и прошепна:
— Здравей!
Доктор Т’мварба две седмици обучава птицата с помощта на прясно изкопани червеи, за да изненада момичето. Скорецът също наклони глава и монотонно произнесе:
— Здравей, Ридра, какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.
Ридра закрещя.
Съвсем неочаквано.
В първият момент Маркус реши, че момичето се смее. Но лицето й се изкриви, размаха ръце из въздуха, задъха се, падна. Започна да се задушава. Т’мварба изтича да я подхване, а птицата, без да обръща внимание на истеричните писъци, продължаваше да повтаря:
— Какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.
И по-рано беше наблюдавал припадъците й, но този го порази. Когато успя да поговори с Ридра за случилото се, тя едва прошепна през побелелите си устни.