Докато той се завръщаше в Батавия, Формозанта летеше към Албион със своите два кораба, които се носеха с издути платна. Корабът на Амазан се размина с кораба на принцесата и едва не го докосна; двамата влюбени бяха тъй близо един до друг, без да подозират това. О, ако знаеха! Но безпощадната съдба не позволи това.
ГЛАВА IX
Щом слезе на равния тинест бряг на Батавия, Амазан веднага полетя като светкавица към града на седемте хълма. Трябваше да премине южната част на Германия. На всеки четири мили срещаше по някой принц или принцеса, почетни дами и дрипльовци. Беше учуден от откровения германски начин, по който тези почтени дами и госпожици проявяваха кокетството си спрямо него. Но на всички ухажвания той отговаряше само със скромен отказ. След като премина Алпите, Амазан отплува по море от Далмация и слезе в един град, който не приличаше на никой от онези, които бе видял дотогава. Морето изпълваше улиците, къщите бяха построени във водата. Малкото обществени площади, които украсяваха този град, бяха претъпкани с мъже и жени с двойни лица — едно лице, дадено им от природата, и едно лице от зле нарисувана мукава, което те слагаха върху първото, така цялата нация сякаш се състоеше само от призраци. Чужденците, които идваха в тази страна, си купуваха най-напред лице, както другаде човек се снабдява с шапка или обуща. Амазан не възприе тази противоестествена мода и се яви такъв, какъвто си беше. В града имаше дванадесет хиляди момичета, записани в голямата книга на републиката — момичета, полезни на държавата, натоварени с най-износната и най-приятната търговия, която някога е обогатявала една страна. Обикновените търговци изпращаха платове в Ориента с големи разноски и големи рискове, а тези хубави търговки въртяха без никакъв риск търговия със своите прелести, които никога не се изчерпваха. Всички те дойдоха да се представят на красивия Амазан и да му предложат да избере една от тях. Той избяга с най-голямата възможна бързина, като мълвеше името на несравнимата вавилонска принцеса и се кълнеше в безсмъртните богове, че тя е по-красива от всички тези дванадесет хиляди венециански момичета.
— Страшна измамнице — викаше той извън себе си, — ще те науча да бъдеш вярна!
Най-после пред очите му се показаха жълтите вълни на Тибър, зловонните блата, редките мършави и костеливи жители, загърнати в стари, дрипави плащове, през които се виждаше сухата им тъмна кожа, и му възвестиха, че се намира пред вратите на седмохълмия град, на този град на герои и законодатели, който беше завладял и управлявал голяма част от света.
Амазан си въобразяваше, че на триумфалната градска врата ще види строени петстотин дружини, командвани от герои, а в сената — събрание от полубогове, което раздава закони на света. Обаче откри, че цялата войска се състои от тридесетина негодници, които стояха на стража с чадъри, защото се бояха от слънцето. След това влезе в един храм, който му се видя много красив, но не толкова, колкото вавилонския, и бе доста изненадан, когато чу песни, изпълнявани от мъже, които имаха женски гласове.
— Каква забавна страна е тази древна земя на Сатурн! Видях град, в който никой нямаше истинското си лице; ето друг град, където мъжете нямат нито мъжки глас, нито брада.
Казаха му, че тези певци не са вече мъже, че са отнели мъжествеността им, за да пеят по-приятно възхвали на удивителен брой достойни хора. Амазан не разбра нищо от тези обяснения. Господата го помолиха да изпее нещо, той изпя една гангейска песен с присъщия си чар. Гласът му беше много звучен тенор.
— О, господине — казаха му те, — какво прекрасно сопрано бихте били!… О, само ако…
— Как така ако? Какво искате да кажете?
— О, синьор…
— Е, какво?
— Ако нямахте брада.
Тогава с обичайните си доста смешни движения те шеговито му обясниха за какво става дума. Амазан остана смаян.
— Толкова съм пътувал — каза той, — но никога не съм чувал да се говори за такива чудесии.
След като песните свършиха, старецът от седемте хълма отиде начело на огромното шествие до вратата на храма, той започна да сече въздуха на четири с вдигнат палец и с два изпънати и два свити пръста, като казваше на език, който вече не се говореше, следните думи: „На града и на Вселената.“ Гангеецът не можеше да разбере как два пръста могат да стигнат толкова далеч. След малко край него почна да минава целият двор на господаря на света. Той се състоеше от важни личности — едни в червени мантии, други във виолетови. Почти всички гледаха красивия Амазан и му правеха мили очи; покланяха му се дълбоко и си казваха един на друг: „San Martino che bel ragazzo! San Pancratio, che bel fanciullo!“6
6
Свети Мартине, какъв красив младеж! Свети Панкрацио, какво красиво момче! (ит.) — Б. пр.