ГЛАВА X
Амазан, този образец на постоянство, все тъй верен на вавилонската принцеса, все тъй разярен срещу египетския цар, минаваше от провинция в провинция, отблъсваше най-различни намеци за любов и най-после стигна до новата столица на Галия. Както толкова други и този град бе минал през всички степени на варварство, невежество, глупост и нищета. Първото му име е било кал и фъшкия, след това градът взел името Изида, от култа на Изида, който достигнал чак до него. Първият му сенат се състоял от група лодкари. Дълго време е бил роб на грабливите герои на седемте хълма, а няколко века по-късно бил завладян от други герои-разбойници, дошли от отвъдния бряг на Рейн.
Времето, което променя всичко, бе направило от него град, в който едната половина беше твърде величествена и приятна, а другата — малко просташка и смешна: това беше гербът на неговите жители. Зад крепостните му стени живееха най-малко около сто хиляди души, които нямаха друга работа, освен да играят и да се забавляват. Това множество от безделници преценяваше изкуствата, които други създаваха. Не знаеха нищо за онова, което се кроеше в двореца, макар че той бе само на четири малки мили от тях, изглеждаше, сякаш се намира най-малко на шестстотин мили. Приятното общество, веселието, празните забавления бяха единствените важни неща за тях, управляваха ги като деца — обсипваха ги с играчки, за да не се сърдят. Ако някой им заговореше за зверствата, които преди два века бяха опустошили родината им, и за страшните времена, когато половината от нацията е избивала другата половина заради някакви софизми, те казваха, че това действително не е било хубаво и после започваха да се смеят и да пеят водевили.
Колкото по-учтиви, шеговити и любезни бяха тези безделници, толкова повече изпъкваше тъжният контраст между тях и хората, които работеха.
Между заетите хора или тези, които твърдяха, че са заети, имаше една дружина мрачни фанатици, отчасти луди, отчасти мошеници, самият вид на които потопяваше в скръб земята и които, само за да спечелят малко влияние, биха я разтърсили из основи, ако можеха, но безделният народ, който танцуваше и пееше, ги отпращаше обратно в леговищата им, както птиците принуждават кукумявките да се скрият в дупките на полусрутените къщи.
Други, по-малко на брой заети хора, бяха пазители на стари варварски обичаи, срещу които ужасената природа роптаеше високо. Тези хора се справяха единствено със своите проядени от червеи книги и когато откриеха в тях някой безсмислен и отвратителен обичай, гледаха на него като на свещен закон. И именно поради този срамен навик — че не смееха да мислят самостоятелно, а черпеха идеите си от останките на минали времена, когато хората не са мислели — в града на удоволствията съществуваха още жестоки нрави. По тази причина нямаше никакво съответствие между престъпленията и наказанията. Понякога един невинен трябваше да изтърпи хиляди смърти, за да го накарат да признае престъпление, което не е извършил.
Наказваха някой младеж заради една лудория, както биха наказали за отравяне или отцеубийство. Безделниците тогава надаваха страшни писъци и на следния ден забравяха за тези ужаси и говореха само за новата мода.
Този народ беше видял как в течение на един век изящните изкуства достигнаха до такава степен на съвършенство, за каквато никой не би посмял да мечтае. Тогава чужденците идваха да се възхищават, както във Вавилон, на великите архитектурни паметници, им чудесните градини, на възвишените усилия на ваятелите и живописците. Те бяха пленени от музика, която достигаше до душата, без да учуди слуха.
Само през този щастлив век нацията позна истинската поезия, сиреч тази, която е естествена и хармонична, която говори и на сърцето, и на ума. Нови видове красноречие достигнаха най-висш израз на красота. И особено в театрите звучеше звънкото слово на несравними произведения, каквито никой друг народ никога не е създавал. И най-сетне добрият вкус се разпространи във всички съсловия до такава степен, че имаше добри писатели дори и измежду друидите.
Толкова лаври, чиито върхове се издигаха чак до облаците, скоро изсъхнаха в тази изтощена земя. Останаха само малък брой, чиито листа избледняваха и линееха. Упадъкът се дължеше на лекотата, с която се твореше, на леността да се твори добре, на преситеността от красивото и на склонност към чудатото. Суетата покровителстваше художници, които връщаха епохата на варварството и същата тази суета, преследвайки истинските таланти, ги принуди да напуснат отечеството си. Търтеите прогониха пчелите.