— Не мразя ни най-малко братовчедка си, макар че е по-красива от мен и е определена да заеме престола на Вавилон. Честта да ви харесвам ме ласкае повече от всички други предимства. Предпочитам Скития с вас пред вавилонската корона без вас. В същност тази корона ми принадлежи по право, ако има право на този свят, защото аз съм от по-старото коляно на Нимруд, а Формозанта е от по-младото. Нейният дядо свалил от престола моя дядо и го умъртвил.
— Такава е, значи, силата на кръвното родство във вавилонската династия! — каза скитът. — Как се е казвал вашият дядо?
— Казваше се Алдей, като мен. Моят баща носеше същото име. Той беше заточен в един затънтен край на империята заедно с майка ми. След тяхната смърт, тъй като не се страхуваше от мен, Белус пожела да ме възпита заедно с дъщеря си, но реши, че никога няма да бъда омъжена.
— Искам да отмъстя за баща ви, за дядо ви и за вас — каза царят на скитите. — Заричам се, че вие ще бъдете омъжена, ще ви отвлека вдруги ден рано сутрин. Утре трябва да обядвам с вавилонския цар, а след това ще се върна да защитя вашите права с войска от триста хиляди души.
— Съгласна съм — отвърна красивата Алдея. След като си дадоха честна дума, те се разделиха. Несравнимата Формозанта си бе легнала отдавна.
До леглото си тя бе наредила да поставят малко портокалово дръвче в сребърна саксия, на което птицата й да може да си почива. Завесите на леглото й бяха спуснати, но на нея никак не й се спеше, сърцето й и въображението й бяха прекалено възбудени, за да може да заспи. Очарователният непознат младеж беше непрестанно пред очите й, виждаше го как пуща стрелата с лъка на Нимруд, виждаше го как отрязва главата на лъва, повтаряше си неговия мадригал, най-после го виждаше как възсяда ликорната и се откъсва от тълпата. Тогава тя избухна в ридания и извика през сълзи:
— Няма да го видя вече, той няма да се върне.
— Ще се върне, госпожице — отговори й птицата от клончето на портокаловото дърво. — Може ли някой да ви е видял и да не желае да ви види отново?
— О, богове! О, вечни небесни сили! Моята птица говори на чист халдейски език! — Като произнесе тези думи, тя дръпна завесите, протегна ръце и застана на колене в леглото си. — Ти сигурно си бог, който е слязъл на земята? Или си великият Орозмад, скрит под тези прекрасни пера? Ако си бог, върни ми този красив младеж.
— Аз съм само крилато животно — отговори птицата, — но съм се родила по времето, когато всички животни говореха и когато птиците, змиите, магариците, конете и грифоните разговаряха свойски с хората. Не исках да проговоря пред всички, за да не би вашите почетни дами да ме помислят за магьосница. Исках да се разкрия само пред вас.
Смаяна, объркана и опиянена от толкова чудеса, развълнувана от желанието да зададе стотици въпроси едновременно, Формозанта я запита най-напред на каква възраст е.
— Двадесет и седем хиляди и деветстотин години и шест месеца, госпожице. Аз съм на годините на малкото завъртане на небето, което вашите маги наричат „прецесия“ на равноденствията и което става приблизително на всеки двадесет и осем хиляди ваши години. Има безкрайно дълги завъртания, затова има и същества, много по-стари от мен. Преди двадесет и две хиляди години научих халдейски през време на едно от моите пътувания. Халдейският език винаги ми е харесвал извънредно много, другите животни обаче се отказаха да говорят във вашата част на света.
— А защо са се отказали, божествена птицо?
— Защото, уви, хората възприеха обичая да ни ядат, вместо да разговарят с нас и да извличат поука. Какви варвари! Не трябваше ли да се убедят, че щом имаме същите органи като вас, същите чувства, същите нужди, същите желания, това означава, че и у нас както у тях съществува онова, което се нарича „душа“, и следователно ние сме техни братя, и че трябва да варят и ядат само лошите птици?
Ние сме дотолкова ваши братя, че дори Великото същество, Вечното същество, което е създало всичко, ни включи изрично в договора между него и хората. Той ви забрани да се храните с нашата кръв, а на нас — да смучем вашата.
Басните на вашия древен Локман3, които са преведени на толкова езици, ще бъдат вечно свидетелство за щастливото и мирно общение, което някога сте имали с нас. Те всички започват с думите: „По времето, когато животните говореха…“ Вярно е, че много от вашите жени все още говорят на кучетата си, но кучетата са решили да не им говорят, откакто с камшици ги карат да ходят на лов и да бъдат съучастници в убийството на някогашните наши общи приятели: елените, сърните, зайците и яребиците.