— Вие не би трябвало да сте тук. Вървете си.
— Дошъл съм да се срещна с госпожица Гудуин. Имам уговорена среща — каза Джеф леко объркан.
— Тя няма да се срещне с вас.
Джеф беше обхванат от страшна ярост.
— Да не би да искате да ми кажете, че след като съм изминал целия този път, тя няма да се срещне с мен?
— Заета е — каза Бет.
— По дяволите! — каза Джеф и натисна вратата. Бет не притежаваше и една десета от неговата сила и затова той премина спокойно покрай нея.
— Аз трябва да се видя с нея. Къде се е скрила?
— Тя не се крие, а и вие не можете да влизате и да отваряте всяка врата — каза Бет.
— По дяволите, разбира се, че мога. Ако госпожица Гудуин не може да се срещне с мен, трябваше да изпрати съобщение.
— Сигурна съм, че е мислела да го направи, но вероятно е забравила.
— Жените, които имат чувство за отговорност, не забравят — каза Джеф, като отваряше и затваряше друга врата. — Тя каза, че трябва да бъда тук точно навреме. И аз съм тук. Очаквам да бъда посрещнат.
— Не влизайте там! — извика Бет, когато Джеф отвори вратата на третата стая.
Но с доволно изражение на лицето Джеф я отвори.
— Намерих ви, госпожице Гудуин. — Сега вие ще трябва да излезете и да говорите с мен.
Мъжът спря на място, когато госпожица Гудуин, облечена с невероятна рокля от оранжев сатен, застана на пътя му.
— Не, страхувам се, че вие ще трябва да останете. Училището е под карантина.
ГЛАВА ТРЕТА
Лицето на господин Рандолф изразяваше такъв шок, ужас и недоверие, че доброто настроение на Ваялид се възвърна. Тя почти го съжали. Тогава той отвори уста.
— Вие сте луда, ако си въобразявате, че ще остана заключен тук с банда хилещи се момичета незнайно колко дълго време.
— Пет дни — каза Ваялид.
— Но това е почти цяла седмица! За това време аз може да банкрутирам.
Ето, отново се държеше така, сякаш е собственик на банка. Е, добре, тя нямаше да спори с него. Въобще не я интересуваше какво си фантазира този мъж.
— Трябваше да помислите за това, преди да нахълтате тук.
— На вратата няма никаква бележка.
— Не сме поставяли, защото ще уплашим населението наоколо. Всъщност скарлатината не е нещо много сериозно.
— Защо не ми изпратихте съобщение?
— А защо да го правя?
— Защото вие буквално ми заповядахте да бъда тук точно в този ден!
— Не съм правила такова нещо. Никога не бих… О, боже, напълно съм забравила.
— Както и да е. Аз и без това няма да остана тук.
— Може да разпространите инфекцията, ако си тръгнете.
— Не ставайте смешна. Никога не се разболявам.
— Може и да е така, но ще трябва да останете. За всеки случай. О, боже, какво ще правя с вас? Тази сграда не е проектирана така, че в нея да живеят и мъже. — Когато Джеф се обърна да си върви, Ваялид го хвана за ръкава.
— Не можете да си тръгнете.
Той отстрани ръката й.
— Само се опитайте да ме спрете.
— Карантината трябва да се спазва.
— Не ме интересува.
Мъжът тръгна към вратата, която Бет беше затворила.
— Ако си тръгнете, ще се обадя в полицията да ви арестуват — каза Ваялид.
Джеф се обърна и я погледна втренчено.
— Какво ще направите?
— Ще ви арестувам. Никой няма право да нарушава карантината. Ако излезете сега, всеки, с когото се срещнете — вашето семейство, бизнес партньорите ви, счетоводителите и служителите на банката, дори полицаят, който ви арестува, трябва да бъдат поставени под карантина. Предполагам, че до вечерта ще сте най-непопулярният човек в Денвър.
Джеф погледна към Ваялид, а после към останалата без думи Бет и после отново към Ваялид. Очевидно не можеше да повярва на онова, което му се беше случило. Очакваше някой да му каже, че всичко е просто една шега. Трябваше да си замине, когато никой не му отвори вратата. Но нали тази жена беше настоявала някой от семейството да дойде след две седмици. Трябвало е да му каже да не идва. Тя беше виновна за цялото положение.