Ваялид се чудеше какво ще прави с Джеф. Не изглеждаше като човек, който би се забавлявал сам, особено при такива обстоятелства, затова Ваялид каза:
— На първия етаж няма спални, а момичетата заемат всички стаи горе.
— Това е невъзможно — каза Джеф.
— Защо?
— Сградата е пълна с момичета.
Ваялид се засмя на тази забележка.
— Това е нещо обичайно в училище за девойки.
— Аз вероятно се познавам с бащите и майките им. После няма да мога да ги погледна в очите.
Боже господи, Ваялид не беше помислила за тези неща. Някои от родителите щяха да вдигнат голяма врява, ако разберяха, че Джеферсън Рандолф е бил тук. Трябваше веднага да каже на госпожица Сетъл или да пази в тайна присъствието му в училището, докато карантината отмине.
— Ние няма да издаваме присъствието ви тук — каза Ваялид.
Джеф не я слушаше. Просто гледаше в пространството пред себе си. Беше вбесен. Тя се страхуваше от решението, което щеше да вземе той. Съвсем неочаквано лицето му се разведри и Джеф каза:
— Покажете ми стаята.
Ваялид се притесни. Възпитано и любезно поведение в момента беше последното нещо, което беше очаквала от него.
— Моята стая е също на третия етаж — каза тя.
Джеф спря на място.
— Това пък е съвсем неприемливо.
— Щеше да бъде, ако бях сама, но Бет също спи там. Тя ще пази репутацията ми.
— Аз си мислех за моята.
Ваялид го погледна весело.
— Откога един мъж иска да запази репутацията си, освен за да докаже, че тя е възможно най-лошата?
— Аз заемам важен пост и трябва да се съобразявам с този факт — каза Джеф съвсем сериозно. — Едва ли ще бъде много добре за репутацията ми, ако някой научи, че съм се свил на някакъв таван в пансион за момичета. И освен това няма смисъл да се пази в тайна присъствието ми тук. То ще бъде открито. По-скоро обратното — всеки трябва да разбере, че съм тук. Така няма да ми се налага да обяснявам нещо после.
Ваялид не беше сигурна дали госпожица Сетъл ще се съгласи, но все пак желанията на господин Рандолф трябваше да се уважават. Той не беше най-приятният човек на света, но поне не се колебаеше, когато трябваше да се справи с някаква трудна ситуация. А може би решението му беше просто проява на инат. Не можеше да каже със сигурност.
Докато се качваха нагоре по стълбите, Ваялид осъзна, че не може да пренебрегне факта колко привлекателен беше той физически. Може би въздействието идваше от ръста му. Баща й и брат й бяха средно високи. Господин Рандолф беше поне с един фут по-висок, много по-едър от тях. До него Джонас щеше да изглежда като дете. Ваялид се опита да не мисли за брат си и за това как изглеждаше, когато се прибра вкъщи. Но за съжаление не си спомняше нищо друго. Беше само на девет години, когато той замина. Беше останала без дъх, когато стигнаха до третия етаж, а господин Рандолф изглеждаше така, сякаш не беше изкачвал стълби.
— Страхувам се, че стаите не са добре мебелирани — каза тя.
— Тази не изглежда зле, ще се настаня в нея — каза господин Рандолф, като посочи първата стая вдясно.
— Това е моята стая — каза Ваялид. — Бет спи точно срещу коридора, а вие можете да заемете някоя от другите.
Джеф си завря главата във всяка от тях.
— Те са пълни със стари мебели и куфари.
Ваялид погледна в една от стаите.
— Тук няма много куфари. Ще ви бъдат необходими само няколко минути, за да ги преместите.
— Няма ли някой, който може да свърши тази работа?
— Не и докато сме под карантина. Храната ни се носи до вратата.
Господин Рандолф й каза с ясни и цветисти изрази какво мисли за положението. Явно не беше успял дълго да се държи като джентълмен. Тя нямаше ясна представа с какво се занимават банкерите, но беше сигурна, че господин Рандолф няма нито речника, нито маниерите на служител в банка.
С ловко движение, което според нея беше практикувал от дълго време, защото го направи съвсем лесно, той си съблече палтото. Подаде й го. Ваялид го пое, а очите й се впериха в тялото му. Раменете му бяха широки, мускулести, а в кръста беше тесен. Ризата му беше разтворена и не прикриваше по никакъв начин силната мускулатура на тялото му. Без да каже и дума, той влезе в стаята. Секунда по-късно един голям куфар буквално полетя навън, прекоси коридора и се понесе към срещуположната площадка. Почти веднага след това го последваха втори и трети. За човек само с една ръка той беше невероятно силен.
— Не можете просто да нахвърляте тези куфари!
— Вие ще ги подредите.
— Не и ако ги изхвърляте, като че ли сте ядосана горила.
Той си подаде главата навън.
— Като какво?
— Като горила — голямо, силно животно с непредсказуем характер.