— Ще намерите мис Гудуин в общата спалня — каза една жена на Джеф. — Когато отново излезете навън, втората сграда от дясната ви страна, точно до параклиса. Скъпи боже — каза тя, като погледна към празния ляв ръкав на Джеф. — При нещастен случай в мината ли изгубихте ръката си?
— Един услужлив янки ми раздроби лакътя в битката при Гетисбърг — отговори Джеф и в гласа му се усети раздразнителност. — Лекарите янки решиха, че е по-добре да я отрежат, вместо да се опитат да я лекуват.
— Не е нужно да ходите с празен ръкав. Вече се произвеждат такива хубави протези.
— Не, не са хубави. Ужасни са дори.
Джеф се обърна и се измъкна от сградата. Толкова му се искаше хората да си спестяват коментарите, а също и да не проявяват излишно любопитство. Вероятно се опитваха да бъдат любезни, но в незнанието си му причиняваха повече болка, отколкото добрина.
Той извади златния часовник от джоба си, погледна го и се намръщи. Забърза надолу по алеята. Вече беше закъснял с пет минути. Ако не побързаше, вероятно щеше да закъснее за срещата. Банковите директори щяха да решават дали да закупят повече минни участъци в Лидвил. Намерението му беше да ги накара да го направят. Погледна към параклиса, докато минаваше покрай него — малка сграда с квадратна форма. Не беше влизал в църква от времето, когато загуби ръката си.
Спалнята беше огромна, с квадратни размери и освен това грозна. Джеф вече натискаше бравата, когато се сети, че щеше да е по-добре, ако първо беше позвънил. Мисълта, че ще нахълта в стая, обитавана от момичета, някои от които разсъблечени, го ужаси. Прислужничка в униформа отвори вратата.
— С какво мога да ви услужа? — попита младата жена с британски акцент.
— Дошъл съм да се срещна с мис Ваялид Гудуин.
Прислужничката се притесни.
— Тя няма уговорени срещи за този следобед.
— Добре. Значи тогава е свободна и може да се срещне с мен.
— Искам да кажа, че тъй като няма уговорени срещи, е ангажирана с други неща.
— Сигурен съм, че може да отложи онова, което прави, за някой друг път — каза Джеф и пристъпи напред. — Моля, кажете й, че съм тук.
— Но кой сте вие?
— Господин Рандолф.
Когато прислужничката го погледна недоумяващо, той допълни:
— Банкерът.
Изражението на момичето не се промени и Джеф се видя принуден да добави:
— Аз съм чичо на близначките.
Прислужничката разцъфна в широка усмивка.
— Значи вие сте господин Джеферсън Рандолф?
— Точно това казах преди малко.
— Но вие можехте да бъдете кой да е друг Рандолф, нали? Моля, седнете. Дайте ми шапката си и палтото. Ще проверя дали госпожица Гудуин е свободна.
— Сигурен съм, че госпожица Гудуин ще се срещне с мен.
— Ще отида да я попитам — каза прислужницата и излезе.
Джеф остана прав. Обходи с поглед голямата стая. Отвратителните мебели бяха от викторианско време, тъмни и тежки. Имаше чувството, че се намира в мавзолей, и си помисли какво ли би се случило, ако някой заключеше близначките тук. След не повече от час те щяха да се почувстват толкова потиснати, че нямаше да създават проблеми поне в продължение на цяла седмица.
Бяха изминали петнайсет минути, достатъчни, за да разгледа всяка картина, всяка част от мебелировката, всяка черга на пода. Беше седял във всеки един стол, беше гледал през всички прозорци и дори беше изсвирил някаква мелодия на квадратното пиано. Мис Гудуин все още не идваше.
Търпението му се изчерпа, а с него доброто възпитание и чувството за хумор.
Помисли да си тръгне, без да се е срещнал с нея, но трябваше да идва пак и щеше да изгуби повече време. Отново погледна часовника си. Щеше да е трудно да проведе какъвто и да е разговор с мис Гудуин, без да закъснее за срещата. Затвори часовника, като щракна силно капака. Срещата му беше много по-важна от необходимостта да се занимава с онези глупости, които бяха сторили племенничките му.