— И да се разхождат наоколо в избелели домашни дрехи и износени чехли?
— Така ми приличат повече на жените, които познавах преди войната.
Асансьорното устройство пристигна и Джеф остави още един метален диск в стаята.
— Какво е това? — попита Ваялид.
— Тежести. След като не мога да отида при треньора си, го накарах да ми изпрати уредите тук.
Ваялид го наблюдаваше как постави един от дисковете между коленете си и после прокара една дълга метална тръба през отвора в средата. После направи същото с другия диск.
Какво ще направите с другите?
— Ще ги поставя също тук. А сега, ако не искате да ме видите как се разсъбличам до кръста, ще трябва да се върнете в стаята си — каза той, явно доволен от притеснението й.
— Но вие имате само една ръка. Как ще успеете да вдигнете такова нещо? То би много да падне върху вас.
Лицето на Джеф видимо се стегна.
— Надявам се, че в такъв случай вие и близначките ще дойдете и ще ме спасите.
— Съмнявам се дали всички ние бихме могли дори да го помръднем.
— Значи тогава ще е по-добре да не го изтървам.
Подиграваше й се, и то несправедливо. Тя просто изразяваше загрижеността си. Да заключиш най-важния финансист в Денвър на тавана си не беше много авторитетно. Но да го оставиш да се убие беше непростимо.
— Надявам се, че вашият счетоводител няма да бъде измъкнат по същия начин и доведен тук — попита Ваялид.
— Изкушавах се да го направя, но вие сигурно ще го задържите като заложник, нали? Освен това изниква проблемът къде ще спи, а вие нямате желание да делите с някого леглото си, нали?
Ваялид се изчерви до основата на косите си.
— И аз не си мислех, че е възможно. Така че ще го пусна да отиде при жена си тази вечер.
— Вероятно не се е виждал с бедната женица от вчера. Без съмнение сигурно е прекарал цялата нощ в монтирането на тази адска машинария. В колко часа пристигнаха вашите хора?
— Малко преди пет.
— Пет?
— Може и по-рано да е било. Не съм обърнал внимание.
— Така ли пришпорвате всички свои подчинени?
— Госпожо, подчинените ми са добре заплатени. Ако пожелаят да напуснат добрите препоръки, които ще им дам, ще им осигурят работа във всяка банка на Денвър.
— И колко човека сте изхабили по този начин?
— Аз не изхабявам никого.
Ваялид го гледаше скептично.
— Не желаете ли да държите добри хора около себе си?
— Светът е пълен със способни работници. Ако някой от моите не може да устои на изискванията ми, аз винаги мога да намеря друг.
„Той просто не е човек. Нима не може да разбере, че е превърнал мозъка си в машина? Използва тези тежести, за да направи същото и с тялото си. Ще се самоунищожи така, както направи Джонас.“
— Имате още половин час на разположение, докато момичетата станат и започнат да закусват — каза Ваялид.
— Не се безпокойте. Моят счетоводител ще ми изпрати закуската по асансьора и ще отнесе по същия начин мръсните съдове.
Ваялид беше разтревожена, че Джеф няма да получава дори храната си от нея. Той изключваше възможността за всякакъв контакт, което я тревожеше. Вратата в края на коридора се отвори и през нея се подаде главата на Еси Браун. Момичето се усмихна, когато видя Ваялид.
— Какво правиш толкова рано? — попита Ваялид.
— Дойдох да видя чичкото.
— Мисля, че ще е по-добре, ако се върнеш обратно в стаята си. Той не е готов все още, за да ти прави компания. Опитай се да не събудиш другите момичета.
— Всички са станали.
— Нищо. Връщай се в стаята си. Можеш да се качиш по-късно.
Еси беше разочарована, но независимо от това се прибра.
— Твоят ужасен лифт е разбудил всички.
— Ти си виновна. Не позволи на прислужничката да ми качи нещата, изгони хората ми в седем часа миналата вечер. Трябваше да измисля нещо.
Ваялид реши, че ще е по-добре да не казва онова, което й е дошло на ум. Когато видя, че мъжът изглежда разочарован, още по-твърдо реши, че няма да направи никакъв коментар на казаното.
— Сметнах, че по този начин твоята прислужничка ще е свободна да си изпълнява задълженията — каза Джеф. — А и близначките ще започнат отново да правят пакости.
— Вероятно госпожица Сетъл ще има да каже нещо по въпроса — каза Ваялид, която не беше в състояние да измисли начин, по който да спре този мъж да поеме управлението в сградата. — Очаквам да се видя с нея тази сутрин.
— Кажи ми какво е казала, след като говорите с нея.
Той започна да разкопчава копчетата на ризата си. Ваялид си помисли, че ако веднага не си тръгне, Джеф вероятно ще се разсъблече тук, пред нея, просто за да види какъв ще е ефектът.
Върна се в стаята си и седна пред огледалото, за да разреше косите си. Опитваше се усърдно да потисне раздразнението си. Изпитваше желание да вземе нещо и да го запрати в лицето му. Мъжът явно не се опитваше да потиска лошия си характер. Тя остави четката и започна да захваща косата си с фиби. Джонас беше невероятно приятен, дори жизнерадостен в деня, когато се върна от болницата, до деня, в който умря десет години по-късно. Винаги й благодареше за всяко нещо, което направеше за него. Но беше решил да умре и тя не беше в състояние да му повлияе. Ваялид се чудеше дали господин Рандолф някога се беше чувствал по същия начин. Раните му не са били толкова много колкото на брат й, но тя беше разбрала, че по-дълбоките рани, онези, които оставаха, бяха в душата. Те най-трудно зарастваха. Може би характерът на господин Рандолф да е резултат от такава рана, която не може да зарасте. Нямаше начин да разбере какво чувстваше той или какво криеше в душата си. Ваялид реши, че няма да произнася присъдата си, докато не научеше нещо повече за него. Трябваше да му отдаде дължимото и за всичко онова, което беше постигнал. А и тя имаше доказателство, че всичките му постижения са резултат от усърдна работа. Ваялид пъхна последната фиба в косата си и започна да си избира роклята за деня. Отвори големия гардероб, единствената мебел в стаята й освен леглото и нощната масичка. Дрехите, които висяха в него, бяха хубави и правещи впечатление, но бяха толкова малко. Беше си решила да не слага една и съща рокля, докато господин Рандолф е тук. Искаше й се сама да си удари плесница заради глупавото си поведение. Не би трябвало да захвърля сестринската си униформа. Ваялид не искаше господин Рандолф да си помисли, че го харесва. Някоя жена вероятно би могла да си затвори очите и да не обръща внимание на характера му заради парите и положението, което той заемаше в обществото, но не и тя. Усети, че е шокирана от посоката, в която тръгнаха мислите й. Явно изолацията, в която се намираше през последните дни, оказваше влияние на начина й на мислене. Беше дори абсурдно да възприема този човек. Може би тя мислеше за него в по-благоприятна светлина, отколкото той за нея. Но ако той мислеше за нея като за някое библейско зло и тя можеше да го мрази. Освен това не се интересуваше от брак. Ваялид искаше да си вземе парите, да се върне в Масачузетс и да намери начин да помогне на жените, които бяха пожертвали живота си, така както самата тя беше направила.