Млякото беше студено, а храната — вкусна, просто великолепна.
— Никога не съм опитвала такава чудесна храна. — Ваялид, се надяваше, че похвалата към брат му може да го накара да започне да говори.
— Ъхм.
В семейството й имаха навик да говорят по време на ядене. Но явно Джеф беше решил да избягва всякакви разговори, докато се храни. Ваялид усети как я обхваща разочарование. И последната искрица от възбуда изчезна. Джеф пак си беше много симпатичен, но магията беше изчезнала. Тя беше поканена на вечеря и ако не започнеше да се храни, яденето щеше да изстине. Забеляза, че върху салфетките има монограм. Хотел „Уиндзор“. Най-изисканият и най-луксозен хотел в Денвър. Беше открит през лятото и оттогава насам винаги беше пълен.
— Значи вашият брат е един от готвачите в хотел „Уиндзор“.
— Да.
— Чух, че това е един от най-скъпите хотели в Денвър.
— Така е. Брат ми е собственикът.
— Брат ви е собственик на хотел „Уиндзор“?
— На половината от него. Жена му е собственик на другата половина.
Ваялид вече не беше гладна. Явно мястото й не беше тук. Тя не знаеше с какво се занимава бащата на близначките, нито какво прави чичо им Медисън, но явно всички бяха много богати. Очевидно всички от рода Рандолф бяха богати.
Как ли се чувства човек, който може да си купи всичко, без дори да си помисли за цената. Дори когато баща й беше добре и работеше, тя винаги трябваше да внимава с парите. Трудно беше да не почувстваш малко завист при вида на такова богатство.
— Храни се.
— Не мога повече.
— Не е възможно. Има и десерт.
— Бихме могли да го изпратим долу на момичетата. Те никога не са получавали нещо такова за ядене.
— Няма достатъчно за шестнайсет деца. Освен това на тази възраст те не осъзнават вкуса на храната. Просто искат да поглъщат огромни количества.
Все пак може би онова, което си беше помислила за тази вечеря, не беше истина. Джеф никога не се беше опитвал да покаже, че зад поканата му се крие нещо друго освен любезност. Да си помисли, че има нещо друго, си беше нейна грешка. Време беше да спре да си фантазира. А и беше твърде стара за такива неща.
— Очевидно вие не сте живели в близост с момичета. Може и да нямат чувство за вкуса на храната както възрастните, но аз постоянно трябва да ги карам да се хранят повече.
— Защо?
— Страхуват се да не напълнеят. Дори вече се тревожат дали ще си намерят съпрузи.
— Боже господи, та те са просто деца!
— Всяка жена, независимо на колко години е, много рано научава, че трябва да си намери подходящ съпруг.
— Вие научихте ли този урок?
Ваялид почувства, че се изчервява.
— Да, но за себе си избрах да върша други неща.
— Какви?
— Да се грижа за брат си и за баща си.
— А сега има ли за кого да се грижите? — попита Джеф.
— Не.
— Тогава защо не сте омъжена? Вие сте много хубава.
ГЛАВА ШЕСТА
Нима Ваялид не беше толкова привлечена от Джеф, та дори да забрави, че такъв въпрос не би трябвало да бъде задаван от един джентълмен на една дама? Но той никога не би си помислил, че една янки може да бъде дама. Каза си, че сигурно ще е безсмислено да се опитва да го накара да разсъждава по друг начин.
— Не ми казвай, че никой не ти е правил предложение. Просто няма да ти повярвам.
Ваялид винаги се беше опитвала да избягва въпроси, отнасящи се до нея самата. Повечето хора бяха достатъчно възпитани, за да не я разпитват. Животът й не засягаше никого и си беше само нейна работа. Но очевидно Джеф Рандолф не принадлежеше към тази група.
— Защо не? — попита тя.
— Току-що казах. Ти си хубава.
— Това ли е всичко, което се изисква от една жена? Да бъде хубава?
— Аз нямам съпруга.
— А ако имаше, ако трябваше да избереш някоя утре?
— Не.
— Какво друго ще търсиш у един човек?
Джеф остави вилицата си на масата. Явно нямаше желание да й отговори. Но ако й задаваше лични въпроси, тя също имаше право да го попита. Освен това колкото по-дълго говореше той, толкова по-дълго можеше тя да отлага своя отговор.
Джеф донапълни чашата си с мляко и каза:
— Трябва да е мила и любезна, да говори тихо, да е грижовна. Да се справя с домакинството. Но преди всичко да е дама.
Джеф няма големи претенции, помисли си Ваялид саркастично. Ако и жените имаха подобни изисквания към мъжете, в цялата страна годишно нямаше да има повече от десетина женитби.